Извадих химикалка, открих свободно място на вертикалната желязна плоскост. Въздъхнах, опитах се да налучкам по-прецизна формулировка. Но резето скръцна и вратата се отвори широко.
— Името?
— Рубанов.
— Излизай!
Каменната клетка за временно настаняване на подсъдимите престъпници така и не стана хранилище на моята лична арестантска истина. А после и аз самият я забравих.
Прекрачих прага и видях няколко фигури в синкави униформи. И още двама, цивилно облечени.
Така бандата, завлякла хазната, след година и половина следствие най-сетне се събра тук, в коридора на Кузминския съд на град Москва.
Министърът се оказа едър младолик мъж, широкоплещест, много симпатичен, дори, бих казал, харизматичен.
— Как си? — попита ме той.
— Най-добре — отговорих в тон.
Министърът се засмя с меден бас.
— Без приказки! — викна конвойният.
— Спокойно, сержант — рече му полугласно министърът.
— Без приказки!
До нас печално въздишаше аптекарят. Беше му много по-тежко, отколкото на нас с министъра. Бяха го арестували много по-късно от нас. Близо година след началото на разследването. Бившият ми делови партньор съвсем сериозно разчиташе, че ще остане със статут на свидетел. Или на обвиняем, но оставен на свобода срещу подписка. Беше дал изчерпателни показания. Беше съобщил на генерал Зуев всички подробности. Но предпазливият генерал въпреки всичко прибра аптекаря зад решетките. Все пак беше направил за него голям жест. Клетникът още се намираше в комфортния Лефортовски затвор, откъдето го бяха докарали. Докато ние с министъра отдавна бяхме станали арестанти в „Матроская тишина“.
Аптекарят — бях го виждал за последно преди две години и половина — беше видимо грохнал. Беше пуснал брада и отслабнал. Сакото от туид му висеше като на закачалка. Но като погледнах в живите виолетови очи на моя познайник, разбрах, че старческият имидж и прегърбената поза не са нищо повече от маска. В затвора мнозина се правят на старчоци за самозащита.
Разбира се, някъде тук, между съсредоточените конвойни, трябваше да чакат участта си и другите членове на бандата присвоители. Братът на министъра. Както и приближеният на брата едър бизнесмен. И приближените на едрия бизнесмен дребни бизнесмени. А и бившият ми бос Михаил. Но тези хора бяха успели да се измъкнат. Някои своевременно бяха напуснали страната. Някои — като Михаил — бяха прикрити от другите. Сега за деянията на цялата организирана група щяхме да отговаряме ние тримата.
Заковаха всеки от нас за свой персонален милиционер. Процесията се строи по двойки. Старшият на конвоя, широколик красив блондин със зли очи, огледа внимателно напрегнатата престъпна троица и провъзгласи:
— Разяснявам реда за придвижване към залата за съдебни заседания! Никакви приказки по пътя! Строго спазване реда на движение! Незабавно изпълнение всички заповеди на началник–конвоя! При неподчинение конвоят има право да използва газ и гумени палки без предупреждение! Всичко ли е ясно? Тръгваме…
Резето изтрещя. Поредната тежка желязна врата — колко ги бях преминал вече в арестантската си епопея? — се отвори.
Очите ми жегна светлината на телевизионните прожектори. Примижах, за да видя, че далечната половина на коридора е задръстена от народ. Няколко оператори държаха камерите над главите си. Черните круши на микрофоните стърчаха на дълги прътове.
Нямах ясна представа как да се държа. Не исках да се усмихвам като министъра, който демонстрираше трийсет и два зъба. Наложи се да мина покрай шумната тълпа със сведени очи и стиснати сурово устни.
Езиците на обувките ми, лишени от връзки, изхвръкнаха навън. Внезапно ми се стори, че всички оператори се целят не в лицето на министъра, който явно щеше да бъде гвоздеят на новините довечера, а в моите обувки, които всеки момент щяха да паднат от ходилата ми.
Залата се оказа малка, само с три прозореца. Вдясно от входа имаше стоманена клетка, боядисана в бяло. Зад решетките се виждаше прословутата скамейка. Старото дърво беше полирано от хиляди човешки задници.
Пръв в клетката набутаха министъра, след него аптекаря. Аз седнах най-далеч от съдията. Не съм първи, не съм и втори — вероятно това е добре.