В прохладно помещение, облицовано със зелени пластмасови плоскости, ме подканиха да сваля всичките си дрехи. Много учтив човек на средна възраст с пагони на прапорчик на слабите рамене прецизно изучи гардероба ми, възлестите му пръсти опипаха всички шевове. После ми позволиха да си обуя гащите и ме оставиха сам. Следващите почти два часа, изтормозен от смътна мъка, чаках да видя какво ще се случи.
Неочаквано прапорчикът се появи отново, съпроводен от друг, облечен с бяла престилка. Той навлече ръкавици, с фино отработено движение на опитен патолог опъна гумата да изплющи на китките му и ме напътства да се наведа и да си разтворя задника.
— Как е там? — попитах, след като изпълних молбата му. — Вижда ли се амнистия?
Прапорчиците не се засмяха — вероятно бяха чували тази шега многократно. А може би мислено се попитаха: дали този ще продължава да се смее след две седмици, прекарани в единичната килия? Ще се смее ли някога изобщо? Или пък оттук нататък цял живот само ще се смее?
Взеха ми връзките от обувките, колана и часовника. Оставиха ми само носната кърпа. Когато обух отново панталона си за петстотин долара, той тутакси тръгна да пада от кльощавия ми таз. Наложи се да го крепя с лакът.
— Ръцете зад гърба! Напред!
Още на първата крачка панталонът отново се свлече надолу, а обувките насмалко да ми се изхлузят. Наложи се да се вкопча в плата на задника си с хванатите отзад ръце и да го изтегля нагоре; да разперя, доколкото можех, пръстите на краката, за да удържа обувките от бягство, с две думи, някак да се пригодя.
Подкараха ме по широкото стълбище към втория етаж, оттам към третия. От време на време конвойният дрънчеше по железните перила с връзка ключове, грамадни като кухненски ножове. Дочул някъде отгоре аналогично почукване, каза:
— Спри. С лице към стената.
Завъртях се. Стената приличаше на онази в кабинета. Дебел, щедър слой неравна мазилка, обилно и немарливо замазана отгоре с тъмнозелена тревиста блажна боя.
Няколко чифта обувки прешляпаха покрай нас.
— Напред.
В полутъмна стаичка с мирис на сапун получих дюшек, одеяло, два тесни чаршафа и калъфка за възглавница с огромни черни печати във вид на черна петолъчка в правоъгълник. За последен път бях виждал такива печати преди десетина години, в казармата. Още тогава заподозрях, че Империята още по Сталиново и Хрушчово време е произвела неизброими количества исполински сатенени гащи, наполеонки и кърпи за лице на вафлички според установения образец, за да има, за да стигнат за десетилетия. Безусловно военният гений на държавните водачи през онези години е провиждал далеч напред през годините.
— Ще се къпете ли? — попита ме поредният прапорчик, склададжията.
Поклатих глава.
— Бъркате. Следващата баня е в четвъртък. След пет дни. Е хайде, добре дошли…
2
Ето че прекрачих във вътрешността на световноизвестния Лефортовски замък. Зърнах светла и широка галерия, която сякаш нямаше покрив, стените се издигаха високо над мен. Не ми забраниха да се въртя насам-натам и с няколко бързи погледа видях четири равнища, четири редици врати. Пред тези етажи имаше стоманени рампи, обградени с перила. Хоризонтални стоманени мрежи разрязваха затворническата вселена на няколко нива. Необходимостта от мрежа е ясна — ако не е тя, някой отчаян затворник може да скочи от високото с главата надолу.
На първото и второто равнище на няколко места пред вратите се виждаха облечени в зелено фигури.
Качих се на втория етаж по металните стълби — обувките с вирнати езици, панталонът аха да падне, лакътят придържа навития на руло и постоянно изпадащ дюшек. Тук желязната рампа беше застлана с мокетена пътека. Звукът от крачките ми отекваше на всички страни и нагоре. Вървящият зад гърба ми служител напротив, стъпваше съвсем безшумно.
— Спри — чух отново командата.
Този път се извърнах с лице към стената без подсещане.
Мощно, дълбоко, на три такта изтракаха стоманените съчленения на ключалката. Ехото отекна под сводовете. Отдалеч тихо се обади врабче — врабчо, който непременно се заселва под покрива на всяко огромно помещение. Птичият възглас се повтори и потрети. Беше нещо като поздрав за новопристигналия или съболезнование, или просто кратко съобщение: не се тревожи, друже, дори тук, в занданите, има живот и даже чуруликане.