Обявиха процеса за закрит. В залата не допускаха никого, освен самите участници в заседанието. Репортерите, роднините, приятелите и други любопитни останаха в коридора.
Зад дългата маса срещу нашата клетка вече се бяха наредили адвокатите, шестима на брой. Трима защитаваха министъра, двама — аптекаря. Вратовръзки, благородни побелели прически, лицата излъчват професионално спокойствие.
Моят защитник е само един. Почти не го познавам. Наела го е жена ми въпреки моите протести. Той ми намигна, но веднага се извърна и си зашепна нещо с колегите. Вратата в далечния край на залата се отвори със скърцане. Появи се грозновата млада жена със скучно лице. Рядката косица събрана на кок. Класическа блуза. Едър канцеларски задник.
Мис „Кузмински съд“ тънко се изкашля.
Адвокатите като един се наместиха по-удобно, придърпаха кожените папки и изпънаха саката.
— Моля, станете. Влиза съдът.
Глава 38
1
Тук комиксът свършва.
Тънките гланцови книжлета с пъстри картинки нямат дълъг живот. След прелистването обикновено се използват като подложка за горещата тенджера с макарони. Или пък свити на тръба, трепят мухи.
Последната страница е изтъркана, прокъсана, негодна. Ако се вгледаме, можем да разберем, че се е отнасяла за съдебното производство срещу мошениците, опоскали хазната.
За главатар на бандата се смяташе министърът. Аптекарят фигурираше като негова дясна ръка. Мен обявиха за изпълнител. Гледането на ДЕЛОТО се проточи. През цялата деветдесет и осма година ме извеждаха от затвора едва ли не всеки ден.
Нашият наказателен кодекс е еднообразен за разлика например от американския, както го знаем от многобройните холивудски съдебни кинодрами. Коренната разлика между двете Темиди е, че в царството на чичо Сам истината се установява директно в съда, в процеса на откритото изслушване. Докато родното правосъдие научава всичко нужно предварително. В кабинетите на прокурорите. Където заподозрените седят странично. Удобна византийска система.
В просторната стая със светлокафяви стени не ехтяха пламенни адвокатски пледоарии, нямаше вледеняващи свидетелски откровения. Всички знаеха всичко. Показанията бяха дадени. Протоколите — прономеровани и прошнуровани. Уликите — събрани. Тих, сънлив, много предпазлив съдия — млад мъж с кръгли уши като плюшени — старателно огласяваше ДЕЛОТО лист по лист.
Отначало безкрайната върволица свидетели забавляваше мрачната престъпна троица. Особено жените. Наистина: да идваш от смрадливата килия и да се наслаждаваш през прътите на клетката на прекрасно облечените и сладко ухаещи обитателки на свободата, е едно от малкото удоволствия на подсъдимия арестант.
От друга страна, глупаво е да излизаш от дома в тъмни доби, да чакаш пет часа, притиснат от тълпата в „сборката“, за натоварване в „катафалката“ и да се лашкаш три часа из града, затворен в железния сандък, само и само за да гледаш десетина минути някоя благоухаеща свидетелка.
Това стана особено ясно през януари деветдесет и девета, когато температурата падна до минус трийсет и железните стени на микробуса пареха дланите ми дори през вълнените ръкавици. Трамбовах между двайсет също толкова премръзнали и озлобени нещастници, разтреперан от зверски студ, мечтаещ за глътка врял чай, набутал нос в пуловера, си давах сметка, че мечтая за присъда, каквато и да е тя. Пет години — пет. Седем — нека да са седем. Само да свърши веднъж това влудяващо пътуване.
Но не спряха да ме изкарват през целия януари. Нито през февруари. Нито през март.
Бившият ми бос, естествено, не се мярна в съда. Продавачът на паспорти също. Изобщо нито един от най-важните свидетели на обвинението не се яви. Тогава разбрах защо генерал Зуев все пак превърна аптекаря в заподозрян и го вкара зад решетките. Ако го бяха оставили като свидетел, той също щеше да се измъкне от процеса. Може би щеше да избяга в Европа или някъде по-далеч. Сигурно аз бих постъпил по същия начин.
Липсата на важните очевидци не натъжи действащите лица. През декември, някъде по време на четирийсет и петия „сеанс“, всички, включително съдията, заседателите, подсъдимите, адвокатите, секретарят, конвоят, репортерите и роднините, бяхме уморени до смърт. Всички жадувахме само за едно — да се свършва по-скоро.
Най-колоритни сред многобройния свидетелски отряд се оказаха моите зиц-председатели. Все момчета на по осемнайсет-деветнайсет години. Единия даже го беше довел за ръка баща му. Физиономиите на президентите и директорите излъчваха свежа детска уплаха.