Министърът се умисли. В резултат новата документация така и не беше приложена към ДЕЛОТО — и през март процесът наближи финала.
4
Наетият от жена ми адвокат Александър Каплан действаше точно и радикално. Той избра за мишена не двайсет и осем годишния съдия, а държавния обвинител. По време на заседанията адвокатът откровено се прозяваше. Но щом заседанието свършеше и участниците в процеса хукваха да пушат, моят защитник действаше активно. Той хващаше прокурора под ръка, поискваше му цигара и започваше обработката.
Нищо не сближава зрелите мъже така, както съвместната употреба на отрови. В началото на пролетта прокурорът, за пореден път отведен под ръка, призна пред адвоката: да, момчето няма нищо общо, това е ясно като бял ден.
Безусловно, прокурорът също прояви хитрост. Струваше му се рисковано да пуши заедно с адвокатите на министъра или на фармацевта. Запалваше само в компанията на защитника на най-безобидния от членовете на подсъдимата банда.
Това, че съм най-безобиден и че ще отнеса най-малко от всички, стана ясно някак от само себе си. Съдията проявяваше минимум интерес към мен. Двамата народни заседатели, когато се обръщаха към мен, дружески притваряха очи. Министърът ми намигаше бодро. Колкото по’ наближаваше финалът, толкова по-учестено биеше сърцето ми. Дали пък няма да ме пуснат?
По това време успях да пратя писмо на жена ми. Опитах се да я подготвя психически за нови изпитания. Очаквай пет години, написах. Излежал съм три, остават още две. Ще ме осъдят и отивам в лагер. Там е по-леко, там има въздух, природа. Ще живна, ще се възстановя. И ще се върна. Непременно ще се върна. Откъдето и да е — от затвора, от лагера, от зоната, от зъбите на дявола, — но ще се върна при теб, любима.
Сигурно аз съм се нуждаел от тази бележка повече, отколкото жена ми. Тя несъмнено отдавна се беше подготвила за най-лошото. Това е нормална защитна реакция на човешката психика.
През април пледира прокурорът. Той поиска шест години за министъра и пет за фармацевта. За мен предложи освобождаване. Според мнението на обвинителя не съм имал нищо общо с присвояването на бюджетните пари. Този развой на събитията означаваше, че все пак ще бъда осъден, но само за укриване на данъци. Все пак бях създавал фирми еднодневки и реализирах незаконни сделки. Моите нарушения си оставаха мои.
И справедливото наказание се състоя.
През последните дни на април, стиснал железните пръти на клетката, чух своята присъда. Три години лишаване от свобода. Съдията на място приложи някаква дребна амнистия и ме освободи от стража директно в съдебната зала.
Бях излежал общо две години, осем месеца и тринайсет дни. От тях двеста и четирийсет денонощия в следствения изолатор „Лефортово“ и още две години в изолатора „Матроская тишина“. Пуснаха ме на 28 април 1999 година.
Глава 39
1
Решетка — мощна, тежка, с гъсто разположени дебели пръти, между които минават стоманени ленти. Здрава, малко неугледна конструкция. Не толкова масивна като в Лефортовския замък и не толкова груба, колкото в „Матроская тишина“, но все пак си е съвсем истинска решетка. Устройство, което пречи да се влезе. Или да се излезе. Което, в крайна сметка, е едно и също.
Първо трябва да я направя. Да взема размерите на прозореца. После да си предпазя очите със специална прозрачна маска и да нарежа метала. Да разположа всички части върху плота за заваряване. Внимателно да измеря с рулетката. Да сменя маската с друга, с тъмно стъкло. Да заваря здраво. Да очукам с чук нагара на горещите шевове. Да изпиля стърчащите тук–там стружки. Накрая да извикам помощниците си Ахмед, Саид, Керим и с тях да изправим изделието, да го подпра на стената на сградата и да го боядисам.
Докато боята съхне, за да не губя време, грабвам алуминиевата сгъваема стълба и бормашината „Макка“, премятам през рамо няколко намотки кабел и се покатервам на прозореца.
Поръчката е за двайсет и четири решетки за двайсет и четири прозореца за първия етаж на някакъв второстепенен корпус в някаква второстепенна фабрика, която произвежда някакви загадъчни детайли, необходими за толкова тесен индустриален сектор, че си залагам главата: понякога самите индустриалци се съмняват в съществуването на въпросния сектор.
Така или иначе, новата тухлена сграда е факт. Фабриката заработи. Може би не точно по основния си профил. Но хората вече не бродят вяло, на пиянски групички из територията й, а търчат с делови вид, крещят си взаимно (това е добър признак) и по всякакъв начин демонстрират активност.