Естествено, не работя в тази фабрика. Нещата са много по-сериозни. Аз съм представител на частна строителна компания за изработка и монтаж на метални конструкции. Нямам нищо общо с фабриката. Моята работа са решетките. Подпирам стълбата, покатервам се, настанявам се удобно (недей работи без опорна точка!) и пробивам с бормашината четири дупки в страничните стени на прозоречния отвор. В тях ще забием монтажните щифтове и после ще закрепим цялата конструкция.
Бургията пробива дълбоко тухлените стени, на около четирийсет сантиметра. Така трябва. В противен случай някоя тъмна нощ, в тихия час преди разсъмване, злонамерени хора ще докарат камион, ще закачат моята решетка с кука и ще я откъснат с все тухлите. Или ще изберат не толкова шумен вариант — ще я извадят с крик. Ще влязат в помещението и ще извършат взломна кражба.
Добре познавам спецификата на взлома. В общата килия на „Матроская тишина“, омагьосан от ободряващ чифир и сладка цигарка, всеки арестант е готов да сподели своя оригинален опит в кражбите.
Работата е проста и тежка. Заплащането е средно. Трийсетградусовата жега допринася за изживяването. Докато действам с електрожена, обличам дебела брезентова куртка, която ме предпазва от пръските разтопен метал. Когато трябва да се катеря по прозорците, захвърлям тази броня и оставам гол до кръста. Пот се лее по тялото ми и по мокрото ми тяло полепва тухлен прах.
Очите ме болят. При работа с електрожен е невъзможно да не си осветиш очите. После си слагаш капки за очи.
Тримата ми помощници Саид, Ахмед и Керим хващат готовата решетка и я вдигат по две стълби нагоре. Помощниците ми са трима не защото съм такъв велик, а понеже решетката може да се вдигне само от четирима души, по-малко просто не стигат.
Ако Саид, Ахмед или Керим умееха да заваряват, работата щеше да става много по-бързо. Но те са неквалифицирани бачкатори, освен това са гастарбайтери и босът им плаща мижави грошове. Докато на мен, заварчика, се полага солидно заплащане. Всеки месец босът ми разписва четиристотин и петдесет долара кеш.
Работният ден в нашата фирма е ненормиран, но в пет часа следобед аз прекратявам работа, заключвам апарата и си заминавам у дома. Може, разбира се, да се работи и до десет вечерта и да се направят две норми. Но тогава на следващия ден ще ми треперят ръцете и няма да свърша и половината от набелязаната дейност. Трудовият героизъм, спомен от пукясалата Совдепия, днес не се търси. Освен това босът не ми дава всекидневната доза мляко, която по закон се полага за вреден труд. И това ме ядосва.
Плюс това, ако си докарам някоя травма — например разтопен метал ми съсипе окото — никой няма да ми плаща болнични. Не се плащат и пенсионни осигуровки. Получавам си парите „на ръка“, необлагаеми, точно по начина, за който знам толкова много.
Ако всеки електроженист в моята страна беше с изряден трудов договор, ако за работата му се плащаха данъци и социални осигуровки, целият бурно развиващ се строителен отрасъл моментално щеше да се срине. Да рухне безвъзвратно. Този отрасъл винаги се е крепял и ще се крепи на плащане „на ръка“, на безправни гастарбайтери и несретници като мен.
Финалът на работния ден обикновено е стихиен. Четиримата дрипльовци — Саид, Ахмед, Керим и присъединилият се към тях бивш банкер — бързат и нервничат. Най-сетне последната решетка с недосъхнала боя с гръмогласни псувни и крясъци „Опа!“, „Давай!“, „На три!“ се намества в прозоречния отвор. Саид мушва отдолу лост, увисва с цялото си тяло на стоманения прът, решетката се повдига, Ахмед пъха дъсчици под долния край, а Керим отърчава десетина метра назад, за да изравни на око и „хоризонтала“, „вертикала“. След което аз за стотен път повличам нагоре по стълбата тежкия чук. Набивам в дупките четири дебели железни щифта. Взимам услужливо подадения от Ахмед електрожен. Заварявам щифтовете за тялото на изделието. Избивам с чук дървените клинове. Боядисвам заварките. Готово! Нормата е изпълнена. Можем да пием по един чай и да се преоблечем.
Ръководството на фабриката е отредило за нас, строителните работници, едно отделно мазе. Там държим вещите и инструментите си. Имаме си дори душ, освен това — маса, пейка и електрически контакт. Всички условия за работа и отдих.
Тримата другари отриват потта и прахта от лицата си, сядат край дървената маса и дълго си шепнат нещо на родния си език. Чувам бълбукане на течност и звън на стъкло.
— Хе — вика ме Керим. — Ще удариш ли с нас, шефе? Една водка?