— Хе! — лукаво върти кафявите си очни ябълки Керим.
— Всичко хубаво, шефе. До утре!
Стискам тесните длани на чернокосите бачкатори, вече направили главите, излизам от мазето, посрещам удара на топлия въздух в лицето си, мятам се в колата и заминавам.
Между другото, утре няма да идвам. Тримата другари са ме видели за последен път. Постигнах целта си. Напускам. Повече няма да заварявам метални конструкции. Стига толкова. Край. Измъкнах се от ямата. Отработих си дълговете. Сега съм свободен човек. Моите затвори издъхнаха, всички до един. Победих ги.
Прегледах целия комикс. Внимателно проучих картинките и надписите. Напълно споделям идеята на творбата. Свободата е относително понятие. Затворът — също. Затворът може да бъде интересен, весел, полезен; свободата да е тежък труд, проблеми, стрес, семейни кавги, заробващи дългове. Има на този свят тъпаци, които живеят на свобода, все едно са в килия.
Лично аз гледам да не съм от тях.
2
Около моя град минава път. Така се и нарича — околовръстен. Навремето се беше прочул като страшно и опасно трасе: тясно, зле осветено, с безброй дупки по асфалта. Докато съм търкал наровете в два затвора, пътят бил ремонтиран, разширен, направили му „детелини“, набучили са модерно улично осветление, изобщо транспортното съоръжение вече има съвсем европейски вид.
Лятото е много горещо — като онова лято през деветдесет и шеста година, когато ме прибраха. Пътувам през столицата, отворил всички прозорци в колата, нося ленен панталон и тениска. На краката — кожени сандали.
За разлика от мен, живото човешко същество, автомобилът не понася високата температура. По-точно казано, този агрегат изобщо не е пригоден за експлоатация в горещо време. Моторът му е склонен към прегряване като рецидивист към бягство. За да избягна повреди, включвам отоплението — то дърпа ненужната топлина от радиатора и хвърля горещия въздух в купето. Жегата лумва в краката ми, пари голите ми пръсти. Предното стъкло функционира като леща, пречупва слънчевите лъчи и пържи горната част на тялото ми.
Не плувам в смрадлива пот само защото избягвам да пия, докато шофирам. Онези мои събратя, които надигат бутилките с минерална вода, непрекъснато бършат солената пот от челата си и създават предпоставки за аварийни ситуации.
Всяка година през най-горещите летни седмици, особено след порой, когато нагорещеният асфалт пуши, когато можеш да хванеш въздуха с ръце и да го изстискаш като пране, си припомням общата килия на „Матроская тишина“. Това ми помага да осъзнавам кое всъщност е затвор, а кое — свобода.
В такива дни под сводовете на Общата Бърлога тегне непоносим задух. Хората с клюмнали глави клечат неподвижно на пода. Долу, на самото дъно, въздушният слой не е толкова опустошен от жегата. На втория етаж изобщо не се диша.
Цигарите не щат да горят. Всеки опит да помръднеш ръка или крак предизвиква обилно потене. Никой не яде нито хляб, нито баланда. Опитните арестанти, натрупали пандизчийски стаж, обучават съседите за подсилване да разбъркват захар в малко вода и да гълтат тази течност. Водата излиза от тялото през порите, а полезната глюкоза остава в организма…
Свирката на пътния инспектор ме вади от тежките спомени. Спирам и слизам от колата.
— Здраве желая, другарю старши лейтенант!
Не, наистина, страшно ме умиляват тези чички с големи търбуси и малки звездички по пагоните.
— Какво ви е толкова смешно? — мнително пита стражът на реда.
— Просто имах хубав ден!
Инспекторът поглежда към челото ми. Но характерният надпис отдавна е изчезнал, знам го. Блюстителят се отпуска. Внезапно се навежда рязко към мен, поема въздуха с ноздри и вирва изгорели от слънцето вежди.
— Алкохол?
Подпирам се с достойнство на вратата на колата.
— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам!
— А миризмата откъде е тогава?
— Ацетон — обяснявам. — Аз съм електроженист. Решетки, огради, паравани, врати, порти… Завариш — боядисаш! Днес съм боядисвал цял ден. А боята я разреждам с ацетон. Разреждането е чиста печалба…
Възрастният лейтенант кима с разбиране.
— То си е така… А документите?