— Моля! Книжка. Талон. Технически паспорт. Застраховка. Колата е в пълен ред…
Пътуването с пълен комплект документи ми доставя истинска наслада. Пет години нямах свидетелство за правоуправление. Изкарах го чак сега, след като излязох от затвора и изведнъж осъзнах, че повече не желая да си плащам според тарифата. Един ден от чисто любопитство пресметнах (не като бизнесмен с калкулатор, а като всички простосмъртни — с пръсти), че за пет години при средно веднъж седмично спиране за проверка съм платил според тарифата близо седем хиляди долара. Сумата ми се стори толкова внушителна, че отидох в съответното учреждение, попълних някакви книжа, внесох някакви копейки и накрая държавата се прояви достатъчно ларж да ми издаде разрешително.
Висях с часове да чакам на необходимите гишета. Търпях. Четях с безучастна физиономия „Хелтър-скелтър“19. Изгубих общо три дни, но затова пък през следващите пет години ще спестя седем хилядарки!
Много е гот да минаваш край униформената фигура със „слънчогледа“ и да не изпитваш паника, да не си тровиш нервите, да не пресмяташ трескаво наум дали ще ти стигнат парите за подкупа.
Стражът на реда оглежда ламинираните картони, връща ми ги, оглежда още веднъж ухилената ми физиономия и не издържа, разсмива се.
— Значи не употребяваш?
— Зарязах ги.
— А стига бе! — стражът е изумен. — Колко време пи?
— Три години.
— Нищо работа! А как го отказа?
— Мога да разкажа.
— Давай. Само, такова, чакай една секунда…
Старши лейтенантът се оказва истински спец. Завърта се кръгом и същевременно за части от секундата нацелва със „слънчогледа“ най-съмнителната кола в гъстия транспортен поток — мръсна, ръждясала, очукана, но с тъмни стъкла и лепенки със заплашителни надписи; свирката влиза в действие и поредното превозно средство е спряно за проверка. Бързо, решително и без нито едно излишно движение.
— Какъв е проблемът, командир? — жално апелира през отворения прозорец явно напрегнатият шофьор с голям нос, произхождащ от високопланинските имперски райони.
— Стой и чакай — небрежно нарежда стражът, обръща се към мен, мърмори: — Командир… Командирите са в армията! А аз съм на кръстовището… Разправяй как заряза пиенето, ама бързо.
— Отидох в аптеката — описвам накратко. — Купих си една книжка „Как да победим пиянството“. Там всичко е казано.
— Така и баба знае — разочарован е инспекторът. — Хайде, бягай. Ама че начин…
На раздяла с лейтенанта се усмихвам още по-широко.
Все пак преметнах лекичко червендалестия магистър на слънчогледа. Не много. За дреболия, но го излъгах. Колата ми не е в пълен ред: не й работи клаксонът.
Един ден просто спря да работи. Скъсала се е някаква незнайна жица. Някъде не прави връзка, изгоряла клема или нещо от този сорт. И аз не го поправих. Оставих го така. Вече не бибиткам. Изобщо. Никога.
„Между другото, отново лъжеш — казвам си — и пак се кефиш! Време е вече да изоставиш това детско увлечение, както се изоставя мастурбирането! Просветленият мъж никого не мами. Той няма тази необходимост. Той минава през действителността като вода по руслото на реката и лесно избягва преградите. Просто не ти трябва да лъжеш никого. И на първо място себе си. Нито да се тъпчеш с отрови. Не лъжи, не се наливай с водка — какво му е трудното?“
Натискам педала и ускорявам, но в този момент някакво луксозно юпи ми святка отзад с нетърпими дълги светлини. Намеква, че му преча. Завъртам кормилото и културно му правя път. Исполинската маслиненочерна кола се стрелка покрай мен.
През отвореното стъкло съглеждам в мощния джип съвсем млад, добре подстриган юноша с тесни рамене надеждно защитен от затъмнените прозорци, от сигнализации, от удостоверения, от специални пропуски, както и от пачките в джоба на скъпарското сако. Моят собствен клонинг образец деветдесет и шеста година на миналия век.
Яхнал коженото седло на джипа, небрежно стиснал волана, сякаш е юзда на породист кон, препуска с кеф не някой друг, а чутовният комплексар Андрюха новобогаташа. Банкерчето от далечното ми минало. Усмихвам се снизходително.
Момчето бърза за офиса, знам аз. Московско време — осемнайсет часа и петнайсет минути. Край на работния ден. Трафик. Почтените граждани се разотиват по домовете си. Но бизнесменът млад все още е на бойното поле. След серия делови срещи той лети към офиса. Всички бързат към къщи, той се движи обратно. Отива да работи.
Той сам, лично ще заключи офиса. Ще си тръгне последен, след всички. Ще измъкне от чантичката си връзка ключове и ще започне да действа. Като надзирател на самия себе си, той ще заключи сейфа и кабинета, и втория кабинет, и първата входна врата, и втората врата, и решетката между тях. Няма да пропусне да затвори железните кепенци на прозорците, да включи СОТ–а. Дълго ще дрънчи с ключовете, ще върти из пръстите си отделните връзки и ще ругае. Бърза човекът. Има проблем — тоталният недостиг на време. Но скоро — и това е видно — той ще си проправи път към ново, по-високо положение. Ще си има шофьор. И охрана. Шофьорът ще го вози, а пазвантинът ще дежури нощем в кантората и ще помни кой ключ коя ключалка отваря.
19
Книга на Винсънт Булиози и Кърт Джентри, по която е направен едноименният филм (1976) за Чарлс Менсън. — Б.пр.