Но дори след като се увери, че всичко е заключено, че решетките са здрави, а сейфовете херметични, Андрюха няма да заспи спокойно през нощта. Вечерта жена му ще вдигне скандал. Ще упрекне съпруга си, че отделя прекалено малко време на семейството. Това е стрес и Андрюха ще си пийне здравата. И ще потъне в съня, яден и нажален, че и в семейството се чувства като затворник, и в работата също.
Къде ми е свободата? Как и кога я изгубих? Озадачен и пиян, Андрюха ще се тормози с такива тези въпроси и накрая ще заспи.
А в шест сутринта ще се разпищи специалният будилник пейджър. На изумрудения му екран ще се изпише: „Парите не спят.“ Това е любимият лаф на Андрюха. Цитат от холивудския филм „Уолстрийт“. Мрачният новобогаташ Андрюха ще се събуди с натежала глава, ще наплиска лицето си с вода, ще употреби силна доза кофеин (две чаши една след друга прясно смляно турско с минерална вода, с щипка сол и таблетка аспирин). Това ще зареди Андрюха ако не с бодрост и тонус, то поне с необходимото напрежение. И той ще се втурне да прави пари.
… Настъпил газта до ламарините, Андрюха новобогаташът прелетя край мен, без дори да ме погледне. И точно така трябва да бъде — той е човек от миналото.
2
Интересното е, че аз също не пътувам към къщи, а към офиса. Там ме чака сегашният ми бос. Той няма семейство и обича да остава до късно на работа.
Кабинетът на боса е облицован със зелени пластмасови ламперии, приблизително същите като в приемното отделение на Лефортовския изолатор. Усещам лек пристъп на дежа вю.
Подкожният слой на боса внушава крайна степен на уважение. Сланината се е налепила по раменете, хълбоците, задника и бедрата му — навсякъде, където може и където не може. Пръстите му са като наденички. Бузите по форма и размер наподобяват хилки за пинг-понг. Гигантското кресло жално скърца от тежестта на огромното тяло.
Вдясно от креслото на една ръка разстояние е сейфът — обемист яркосин сандък с никелирани ръчки. Отляво, също наблизо, е хладилникът. При необходимост Демби може да се извърти или надясно, към парите, или наляво, към провизиите.
Мълчаливо се приближавам, вадя от джоба пари и ги оставям на масата пред боса.
— Какво е това? — пита той мнително.
— Петстотин долара. Квит сме.
Демби е с мораво и подпухнало лице на стар клиент на алкохолния затвор. Той недоверчиво ме гледа.
— Не може да бъде!
— Десет месеца — произнасям с наслада — по триста и петдесет долара месечно — прави три хиляди и петстотин. Ето още петстотин. Общо четири. Квит сме, Вадим! Квит!
Демби взима зелените банкноти, сгъва ги прецизно, прибира ги в джоба на ризата.
— И откъде се нагуши така? — пита ме той мнително. — Крадеше боя, нали?
Изчаквам няколко секунди и задавам насрещен въпрос:
— Нали си имаш счетоводство?
— Естествено.
— И как е? Връзват ли се приходите и разходите?
— Май да.
— Следователно, Вадим, никой нищо не ти е откраднал.
— Логично… Значи си изплати дълга?
— Точно така.
— Четири бона?
— Аха. — Въздишам.
— Какво има — пита добродушно бившият ми съкилийник.
— Едно време тези пари ги изкарвах за ден.
Демби вяло махва с ръка.
— Минало бешело…
Кимам смирено; няма какво да възразя, от времето, когато правех по четири хиляди дневно, са минали седем години. Онези лесни и големи пари ме бяха покварили. Точно това намеква моят събеседник.
— Така — продължава той полугласно, — затвори вратата, ако обичаш…
Послушно изпълнявам молбата. Днес погасих дълга си и възнамерявам да напусна фирмата на Демби, по дяволите. Вече не може да ми дава нареждания, а само да ме моли.
Той се обръща към хладилника, вади бутилка отрова, после бърка в сейфа и слага пред мен няколко листа.