— Подпиши ето тук — моли ме още по-тихо босът. — Само че не с твоето име…
Без много приказки вземам подадената ми химикалка и изрисувам на квитанцията към приходния ордер нечетлива заврънкулка.
— Майстор си — казва Демби.
Правя гримаса.
— Така или иначе, документацията ти е подписана все с една и съща ръка. Личи си с невъоръжено око.
— Абе кой ще ми гледа документацията с въоръжено око? — Вадим ми набутва друга квитанция. — Драсни и тука нещо. С друг почерк.
— Не става — възразявам авторитетно. — Не можеш да си промениш почерка. Нали го тренирах три години. Без ефект.
— Виждаш ли — усмихва се снизходително Демби. — А тогава, в килията, ние — двама души! — не можахме да те убедим, че заниманията ти са безполезни…
— Не всички — отвръщам и се изправям пред бюрото на Демби.
Той седи точно пред мен.
Вторачен във възела на вратовръзката на строителния магнат, соча с пръст книжата по бюрото.
— Това… е заявка за кредит… от местния филиал на Спестовна банка — чета. — С вчерашна дата. Това… е писмо… от съдебен изпълнител. Това…
— Достатъчно, разбрах — прекъсва ме Демби. — Тоест си го развил туй твое периферно зрение?
— Седем месеца съм тренирал, всеки ден по час и половина. Прочетох много интересни неща от бумагите по бюрото на следователя.
— Вярвам ти — Демби угрижено прибира документите в папка. — Значи напускаш?
— Да.
— И къде ще ходиш?
— Не знам. Ръце — крака имам, глава също — няма да се затрия.
— Добре. По едно малко?
— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам.
— Аз пък ще ударя… Нали си спомняш Фрол?
— Естествено.
— Почина.
— Откъде знаеш?
Демби пак наднича в хладилника, но там виждам само салами. Три или четири вида. Варено-пушени. Магнатът им хвърля поглед, криви уста и затваря бялата врата на съкровищницата си за провизии.
— Оня ден се напих — съобщава той. — И ми домъчня. Дай да звънна, викам си — и ето, научих. Майка му ми каза. Язък за човека…
— Аха.
Босът прави пауза.
— Остани на работа при мен.
— Изключено.
— Ама не като електроженист — бърза с обяснението Демби. — Нещо по-добро. Ще идваш два-три пъти седмично за по два-три часа да пишеш фалшиви фактури. Както си го можеш…
— Стига ми толкова. По-добре да напиша роман. От дете си мечтая.
— Както кажеш.
Моят някогашен съкафезник, а днешен работодател гаврътва доза молдавски коняк „Квинт“ и подушва за мезе тампона за печати „Тродат“.
— Замези със салам — предлагам.
— Не мога да го гледам…
— Съчувствам ти.
Демби млъква за минута.
— Знам — казва той бавно, — ядосан си ми.
— За кое?
— Задето те накарах да си отработиш дълга.
— Не си ме карал — възразявам учтиво. — Ако си спомняш, аз самият ти предложих този вариант.
— И все пак си ми ядосан! — упорито повтаря магнатът. — Жив и здрав, ядосвай се! Ако искаш, хвърли камък по мен.
— За нищо на света — казвам искрено.
Демби сумти.
— Защо изобщо се хвана при мен, а? Ти си умен, опитен. Можеше да се уредиш в някоя банка, там плащат пет пъти повече, чиста работа. Щяхме да си оправим сметките за три месеца…
— Не, в банка няма да ида. Един мой приятел, юрист, адвокат по наказателни дела, веднъж се хвана в банка. Срещу голяма заплата.
— И какво?
— Още лежи. Онази банка отдавна не съществува в природата, а на юриста му лепнаха четири години. Общ режим.
— Значи е тъпак този твой юрист.
— Не е по-тъп от мен.
— Мислиш се за умен?
— По принцип, да.
— Ти си същият глупак като всички други. Само че си голям късметлия. Щастливец.
Босът всеки ден си пийва. От сто и петдесет грама отрова става сантиментален.
— Това пък от къде на къде? — учудвам се.
— Защото си млад.
— Но осъждан.
— И аз съм осъждан.
— Ама си богат.
— Затова пък лежах пет години, а ти само три.
— Но сега си цял директор на фирма, а аз съм голтак.
— Обаче си на трийсет, а аз на петдесет.
— На трийсет и три съм.
— Но не си на петдесет и една.
— Затова пък ти спаси парите! А аз не.
— Глупако! Ти си спаси семейството! — Демби си сипва още. — Твоята жена те дочака, а моята избяга. Продаде четири от къщите ми. Повярвай ми, синко: жена, която те е дочакала, струва всичките пари на света. Абе върви, напускай. Впрочем аз самият бих те уволнил.