— Защо?
— Калпаво работиш. Бавно.
Ухилвам се. Ясно ми е, че Демби хитрува. Моите решетки са много добри. Заварени са здраво, с тънък прав шев. Грундирани са както трябва. Минати са с две ръце боя. Закрепени са яко. Изпитвам чувствено удоволствие да работя с ръцете си. Харесвам самия акт на производство на материални предмети — когато от куп части, метал, парчета и ленти сив метал се ражда премислена и необходима на обществото стока.
— Хайде, чао, Вадим. Потеглям. Жена ми ме чака.
— Чака, а? — пиянски пита Демби. — Направо ти е провървяло, брато…
Оставям го сам в неговия затвор от подкожен слой и излизам.
Днес имам хубав ден. Празник. Изплатих си дълговете. Изпълзях от дупката.
От затвора се излиза лесно. Лежиш и броиш дните. Месеците. Годините. Накрая идва денят, в който те пускат. По-трудно е да изпълзиш от дупката. Но аз успях.
А сега — към къщи.
4
Обичам да говоря по мобилния, докато шофирам. Основните ми събеседници са жената и синът.
През деветдесет и пета година банкерчето плати пет хиляди долара за клетъчен телефон. Крачеше по улиците, притиснал черното апаратче до ухото си, и всички се обръщаха да го гледат. Днес, осем години по-късно, всеки ученик ходи с вълшебното телефонче.
Но всяко добро за зло. Мобилната телефонна връзка е ужасна. Хората не се виждат на живо, не долавят вълните на тялото и разума, не усещат мириса на вълнение, тревога, възбуда или неприязън. Моменталната дистанционна връзка унищожи хилядолетната култура на общуване. Сега телефонните събеседници общуват с изразителни модулации на гласа, интонациите и силата му, но лицата им се вкаменяват от умственото напрежение, очите им се цъклят в нищото, устите им се деформират, с други думи, губи се красотата, емоцията, особената магия на разговора. Сега са възможни диалози, при които единият от събеседниците шепти нежно, а другият напряга слуха си и притиснал телефона на ухото си, крещи насред цеха или изкопа:
— А? Какво? Да, и аз те обичам! Къде я турихте на пичка си лелина, на стената я подпрете, на стената! Не, не говоря на теб! Обичам те, разбира се. А? Саид! Керим! Ахмед! На стената, бе, да го еба, на стената!…
От време на време се обаждат най-неочаквани хора. Току-що например се обади старият ми приятел Слава Кпсс. Пак е в „Матроская тишина“. За въоръжено нападение.
Мобилната телефонна революция стигна и до обитателите на затвора. През новото хилядолетие всеки достоен пичага има апаратче в джоба.
— Здрасти — глухо рече Слава. — Как си, братче?
— Като шоколадче! — отговарям.
Гласът ми звучи бодро, ведро. Всеки човек отвън, всеки свободен юнак е длъжен да говори жизнерадостно. Защото той се радва на живота, на чистия въздух, на аромата на дамски парфюми, на вкуса на пържено месо. Той се кефи яко и максимално. Наслаждава се.
Точно така от гледна точка на арестанта протича животът извън стените на следствения изолатор: безкраен празник, разноцветно сладострастие, жени, плюскане, цигари с филтър, чай със захар.
— Как си там — интересува се Слава, — навън?
— Както винаги. А как е в панделата?
— Все същото.
— Бог да ти е на помощ, братко!
Неочаквано радиовълната пренася през пространството горчива въздишка.
— Стига. Бог няма, братко! Няма Бог. Ако Го имаше, щеше ли да допусне да стане такова нещо с човек, който вярва в Него, а?
— Не се вкисвай — успокоявам приятеля си. — Ще те измъкнат.
— Сам ще се измъкна. Късмет, приятелю.
— Не вярвам в късмета…
5
— Защо закъсня толкова? — пита Ирма, когато влизам вкъщи.
Това е дежурното начало на жена ми.
— Работих — рапортувам. — Имам оправдателни документи.
— Да видя.
Вадя две банкноти. Изглаждам едната и я подавам на жена си. Погледът ми фиксира моментална поведенческа картинка: тънка женска ръка с дълги лакирани нокти здраво стисва цветната хартийка.
Жена ми се усмихва, после сочи другата банкнота, останала в ръката ми.
— А това за кого е?
— За черни дни. Ще трупам подкожен слой.
— Лъжеш — не вярва жена ми. — Ще ги изпиеш.
— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам — огласявам тихо.