Жена ми пак се усмихва.
Тя много напредна с материала напоследък. Нейните приходи отдавна надминават моите. Срещу четиристотин на месец е коафьорка в една от столичните телевизии и получава още два пъти по толкова от личната си клиентела. Дамите, които желаят да си оправят фризурата, да си боядисат косата, да изслушат на чаша кафе лекция за добре поддържаната кожа на главата, всеки ден пристигат у дома и й връчват стотарки и хилядарки. При най-богатите дами жена ми отива на крака със собствения си автомобил.
Понякога тя издържа и себе си, и мен, и сина ни. Облича се като кинозвезда, но плаща за лъскавата си фасада, като щрака с ножиците по десет часа на ден.
— Добре де — казвам след секунда размисъл. — Вземи и тези. — И й подавам втората банкнота.
Извънредно доволна, Ирма с точно движение прибира двете хартийки в своето портмоне.
Тя ми роди син, тя ме дочака от затвора — защо да не й дам всички пари, които имам по джобовете?
Лично аз не се нуждая от пари. По-точно: нуждая се, но не чак толкова. Или дори: трябват ми, но не чак до степен да им треперя.
За мен днешния най-добрият начин за харчене на пари е купуването на книги. Художествената литература е единствената стока на света, която заслужава моите пари. И всички други пари.
Несъмнено човечеството е измислило шумолящите хартийки с водни знаци само за да се плаща писането на книги, създаването на нови и нови произведения на изкуството. В момента, когато парите престанат да влизат в джобовете на писатели и поети, актьори и художници, музиканти и скулптори, светът тутакси ще се сгромоляса, цивилизацията ще се изроди.
Едно време правех много пари, но ги прахосвах за купуване на дрехи, алкохоли и метални сандъци за препускане по асфалтови пътища. През трите години в банковия бизнес не бях прочел и една страница проза.
Казват, че бизнесмените нямали време. Че били прекалено заети, за да четат. Това са глупости. Всеки човек е длъжен да чете книги, както арестантът от Общата Бърлога е длъжен да жертва кутия кибрит за Пътя — в противен случай ще престане да е достоен арестант. И човекът ще престане да е достоен човек.
Докаран като достоен арестант — чорапи и чехли на краката, фланелката в шортите, в ластика е втъкната сгъната носна кърпа — ходя из апартамента. Усещам лек пристъп на дежа вю, щом зърна отражението си в огледалото.
Всичко у дома е в ред. Жена ми си лепи изкуствени нокти. Синът си играе. Нищо не изисква моята намеса. Излизам на балкона. Жадно поемам през носа вечерния московски въздух, безвкусен, но съвсем свеж. Тук си имам скривалище: отворена бутилка уиски и половин пакет цигари.
Когато ми става мъчно; или си спомням за бившия бос Михаил, изчезнал с парите ми; или си спомням само за парите без Михаил; или си спомням нещо друго, несвързано нито с Михаил, нито с парите — някоя ярка подробност от моята богата, но толкова бездарно разпиляна за глупости младост, — ръката ми сама посяга към отровите. Те ми помагат да забравя.
Но днес ще мина без тях. Не че ми се ще алкохол или никотин. Не че ми се ще да забравя нещо. По-скоро не ми се ще да лъжа себе си.
Аз — банкерът? Електроженистът? Алкохоликът? Трезвеникът? Писателят? Фалшификаторът на търговски книжа? — гледам от своя балкон настрани и надолу.
И виждам — Европа? Азия? Затвора? Свободата? Мъртвата Совдепия? Живата Русия? И аз не знам.
Книгата свърши, господа.
Свободно.