Прехвърлих в ума си няколко варианта и бях принуден да призная пред себе си, че бягството от Лефортовския замък е немислимо. Стената с прозореца е дебела. Отсрещната, където е вратата, е същата. Логично е да се предположи, че и другите две стени са непробиваеми. Почуках по едната с кокалчетата на пръстите — глух звук, направо жалък. Ударих силно няколко пъти със свит юмрук, после с длан — резултатът бе нулев. Със същия успех можех да тропам по Хеопсовата пирамида.
Оттатък, от съседната килия, не се обади никой. Минах отдясно и повторих опита си. Без отговор. Или стените са прекалено дебели, или, което е по-вероятно, съседните килии са празни.
Добре щеше да ми е съсед оттатък стената моят бос, помислих си изведнъж. Щяхме бързо да установим контакт и да почукваме по стените, изпращайки си поздрави по азбуката Морзе или някоя друга система от сигнали…
Но моментално ме свестиха: пред вратата нещо изскърца, изшумоля тихо и през дупката в мен се вторачи човешко око. Веднага седнах, демонстрирайки с позата си примирение и абсолютна покорност на обстоятелствата.
Как да избягаш? Как да духнеш при положение, че те наблюдават през минута и половина — две? Как да изчезнеш, като си под постоянен контрол. Как да се спасиш от клетката, където е забранено дори да се завиеш с одеялото презглава, където си длъжен постоянно да демонстрираш на вертухая лицето си?
Не, рекох си аз. Тази монтекристовщина може само да ми навреди. Бягство няма да има! Ще има друго: след четири седмици, на 15 септември, ще дефилирам тържествено през главния вестибюл официалните книжа в ръка, които ще удостоверяват, че свободата ми е дадена на законно основание.
Язък за костюма „Кензо“. Ще се наложи да го изхвърля. Да се разхождаш на свобода, облечен в затворнически дрехи, е много лоша руска поличба.
Може да ме пуснат не точно след месец, а малко по-късно. Възможно е да ме задържат за още някой и друг ден. Но това е максимумът! Накрая пак ще ме пуснат! Първо ще пуснат мнимия домакин Михаил. А после и мен. Аз съм необходим на моя бос. Нали сме партньори. Съдружници. Един без друг сме за никъде.
Сега моят приятел е някъде тук. Може би един и същ надзирател ме гледа през шпионката, после прави няколко безшумни крачки и вижда боса. Гледа го как страда без цигари и се притеснява за себе си, за мен, за парите, за бизнеса…
Пуснах чешмата и доколкото можах, измих канчето със студена вода. По сивия метал останаха мазни петна. Гледката на мръсния съд ме погнуси и насмалко да го запратя в стената.
В известна степен на боса сега му е по-трудно, отколкото на мен. Първо, той няма адвокат. Бяхме го предвидили. Откъде домакин на малка търговска фирма ще има пари да плати услугите на качествен професионален защитник? И най-важното: за какво му е адвокат на домакина? Домакинът не знае нищо. Той е невинен априори. Работата му е да купува хартия и тонер за принтерите. Флумастери, моливи, бензин за автомобила — това е неговата епархия.
Така че босът Михаил не знае нищо. Не му е ясно какви показания е дал Андрей. Ами ако Андрей е клекнал и веднага чистосърдечно си е признал всичко? И сега не кисне в изолатора, ами си кара кефа в някой ресторант?
Представих си как босът обикаля в кръг и се тормози. Босът е твърд и опитен човек; той безусловно е обмислил нещата от всички страни и е предвидил и най-лошите варианти. Ами ако — кошмар! — Андрей играе своя собствена игра? Ами ако е стоварил всичко върху Михаил, пък той се е изкарал целият в бяло? И сега е даже не в ресторант, ами в офиса?! За да присвои всичките капитали?! А Михаил отива зад решетките за осем години?
Жалко, че не съм телепат. Бих изпратил на боса мислено съобщение, кратичко и просто. Не се тревожи, бос! Прикрих те! Заявих официално, че не си никакъв бос, ами домакин. И подписах протокола. И съм в кафеза.
Така че — излизаш. А после ще направиш така, че да изляза и аз.
Новият ден докара нов вертухай. Запознанството започна от мокър парцал, подаден през отворената „хранилка“.
— Избършете шпионката, ако обичате.
— Глей си работата — отвърнах непринудено. — Шпионката си е твоя, ти си я бърши.
— Де карцер де — равнодушно рече оня.
Взех парцала и мълчаливо го прекарах през прозрачния плексиглас на масивната дървена врата, облечена в листова стомана.
— Благодаря — учтиво рече дежурният, наврял в правоъгълника на „хранилката“ бледо остроносо лице с пламнали от двете му страни големи прозрачни уши.
— Моля, пак заповядай — успях да вмъкна, преди „хранилката“ да се затвори.