Никога не оставяй последната дума на противника.
Горд с малката си словесна победа, закрачих по най-дългия маршрут — от вратата до края на металното легло в дъното на килията. Цялото разстояние беше пет широки енергични мъжки крачки, четири и половина в обратната посока. Половин крачка отиваше за обръщането.
„Давайте, момчета, давайте! Напред! — подканих безгрижно своите опоненти. — Какво сте ми подготвили? Решетките, ключалките, стените? Вратите с шпионки, за да ме наблюдавате? Баландата? Друго? Не са позволени вилици и ножове? Трябва да се спи на лампа? Това ли е всичко, с което възнамерявате да ме победите? Да ме смажете? Да ме пречупите? Не ме е страх от вас! Не ме е страх от вашия затвор!
НЕ МЕ Е СТРАХ ОТ ВАШИЯ ЗАТВОР! НЕ МЕ Е СТРАХ ОТ ВАШИЯ ЗАТВОР!
НИКОГА, НИКОГА НЯМА ДА МЕ СПРЕТЕ!
Ще видим какви ще ги дъвчете след месец! — хилех се и плясках с ръце. — Не, след двайсет и осем дни! Когато излезе моят приятел, шеф и бос, когато той организира и плати за натиск от всички страни, когато срещу вас се нахвърлят адвокати, депутати и репортери! Моите приятели и моите пари за секунди ще ме измъкнат от килията! Никой няма да устои пред смазващата сила на доларите в брой! Ще ви корумпирам така, че светът ще потръпне! Всички ще подкупя!
Вярно е, че засега не ми е известно как изглежда самата процедура на подкупа. Няма учреждение, в което да можеш официално да внесеш на каса сумата, която ще осигури личната ти свобода. Не знам какво конкретно трябва да предприема, за да си я купя.
Но ще науча. Ще го обмисля и ще го измисля. Ще открия човека, от когото зависи моята съдба. Който и да е той — милиционерски генерал, високопоставен чиновник или министър, — аз ще се разбера с него. Ще му дам толкова, че ще изпадне в шок. Ще го зарина с пари. Ще му дам пет пъти над сумата, която си поиска. Десет пъти!“
Та това е просто игра. Те ме хващат, получават си своето и ме пускат. Те винаги са в играта. И който го забравя, е пълен идиот. Никога не бива да се забравя, че са в играта. Те имат семейства, деца. Жени, които са алчни за скъпи кожи и злато. Внуци, за чието обучение трябва да снасят. И тъй нататък…
Аз уважавам закона. Ще корумпирам неговите представители с цялото си уважение. Ще ги корумпирам не защото съм злобар или мръсник. И не защото съм престъпник. Ще ги корумпирам, понеже са затворили невинен.
А после някакъв невидим, грамаден и строг, леко, но много доловимо оскърбително ме удари по челото: в затвора си, ей! Вкараха те! Опандизиха те! Заподозрян си за нещо ужасно! Ела на себе си! Какъв бизнес? Какви пари? А за семейството си помисли ли? За близките? Как ще го приемат? Какво ще стане с жената и със сина ти? С майка ти и баща ти? Как ще се оправят без теб? Каква я свърши? Каква я свърши? Каква я свърши?
Глава 5
1
За последен път видях жена си два дни преди да ме арестуват.
Тогава се скарахме. На вратата, в антрето на тристайния апартамент, който бях наел за колосални пари от оправна пенсионерка, фанатична обожателка на Сталин и на киселото мляко.
Така и не бях купил собствено жилище въпреки всичките си свръхпечалби. Нямах време.
— Ти не се прибираш! — обвини ме Ирма. — Или си идваш по малките часове и все поркан! Ходиш по курви!
— Не ходя — възразих; гледах да дишам встрани.
— Ходиш!
— Не ходя.
— Ходиш!
— Не ходя! Не ходя!
Винаги се опитвахме да поддържаме висок стандарт в отношенията си. Бяхме се разбрали още от първите дни на семейния живот, че сме най-прекрасното семейство на света. Различно от всички останали. Не сме се събрали за доживотни занимания с пелени и тенджери, а в името на великата, най-великата, безкрайно великата любов — това беше нашият лозунг.
Само че пътят към великите чувства се огласяваше от не по-малко велики кавги. Гълчавата на семейния живот ехтеше на километри. Упреците и взаимните претенции се лееха като поток от двете страни, аранжирани със звънтящи шамари, заплювки и ужасни проклятия. В някои особено бурни случаи бях пробивал с юмрук вратата на банята, докато жена ми си падаше по стрелбата с газов пистолет през прозореца или наглите присвоявания на пари, които кътах в томче на писателя Едуард Лимонов.
Понякога в късна доба съседите — Господ здраве да им дава — се опитваха да ни озаптят с плахи почуквания по тръбите на парното. Не смееха да предприемат по-категорични действия. Понеже аз, макар да произхождах от интелигентно семейство, винаги се носех като бандит: ходех с черни кожени дрехи, зализвах си косата с гел назад и не се бръснех по три-четири дни. Добронамерените граждани, които живееха с всеобщите шаблонни представи, се страхуваха да си имат работа с толкова съмнителен субект. Ами ако измъкне пищов от колана и гръмне?