— Изобщо не е вярно, любов моя! — подхванах вдъхновено, разперил ръце с жест на крайно миролюбие. — Какви курви! Изобщо не ми е до курви. Укривам се! Милицията ме издирва!
Жена ми уморено махна с ръка. Имаше нещастен вид.
— Теб все някой те издирва! Или ще е милиция, или ще са бандити, или ще са кредитори, или други идиоти, с които постоянно се обграждаш! Уморих се от всичко това! До гуша ми дойде от шпионските ти игрички!
Гордо изпънах гръб. Алкохолът ми замайваше главата.
— Да, аз живея пълноценно!
— Това не е живот — каза Ирма. — Не те виждам със седмици. А когато те видя, ми се повръща от пиянското ти хъркане!
Разговаряхме с груб, свистящ полушепот. Оттатък в стаята спеше нашето дете.
— Разбери — продължавах търпеливо, — ние се подчиняваме на природните инстинкти. Аз трябва всяка сутрин да излизам, за да убия мамут. А ти — да го изпечеш. Това е всичко. Ако в процеса на преследване на мамута съм останал до късно на работа или съм изпил някоя чашка — какво толкова? Изобщо този спор е банален. Стига вече.
С усилие на волята си наложих да не хлъцна.
Жена ми се омъжи за мен осемнайсетгодишна. Със средно образование. Фризьорка. Няколко години беше твърдо убедена, че „банален“ е неприлична дума със смисъл на „нещо като банан“. От друга страна, нейната природна пробивност и жизнелюбие компенсираха неосведомеността й по някои въпроси. Да не говорим за външния вид. През петте години семеен живот тя навакса доста, речникът й се обогати съществено, така че енергично ми възрази:
— Банални са точно тия твои приказки за мамутите! Не ме мисли за тъпа! Като хойкаш, имай смелостта да си признаеш!
— Не хойкам.
— Хойкаш!
— Не хойкам!
Наведох се, за да стегна разхлабената връзка на обувката. От всичките ми джобове се заизсипваха пари — на стегнати с ластици пачки и във вид на отделни смачкани и слепнали накуп банкноти. Точно това бяха парите, за които един ден жертвах и своята, и на жена ми нервна система. Моята спътница в живота ядосано срита с пантофа най-дебелата пачка.
Помислих си, че ето такива жени трябва да се хвърлят по противника вместо ядрени бомби.
— Махай се — рече Ирма енергично, но донякъде театрално, което доста принизи патоса на директивата й.
— Точно така — кимнах хладнокръвно. — По принуда… Ще си намеря някъде леговище за следващите седмица — две, а като се успокои обстановката, ще се върна… Нали ме познаваш… И Миша… Ще си платим колкото трябва и ще ни оставят на мира…
— Там е работата — скръбно се усмихна жена ми. — Ти на всички си плащаш, за да те оставят на мира. Ти и на мен ми даваш пари, само и само да те оставя на мира!
Почувствах вина.
Не ще и дума, разрушителят на любовта, семейството и на самата идея за брачен съюз в крайна сметка винаги е мъжът. Защото той си е разрушител по природа. И който не разбира тази простичка мисъл, изобщо не е мъж. След всеки скандал винаги аз бях пръв започвах помирението, поднасях извинения, молех за прошка, падах на колене, тичах за цветя и тъй нататък. Внасях и мощна глоба в твърда валута.
Но всеки следващ път все по-трудно и по-трудно постигах реабилитацията. Всичките ми нерви и сили оставаха в работния кабинет. Колкото повече пари се трупаха в сейфа, толкова по-малко душевна енергия ми оставаше за семейството. Разбираше го не само жена ми, но и осемнайсетмесечният ни син — майка си имаше за майка, а татко си, който се появяваше по един-два пъти седмично, възприемаше като самоходна атракция. Клоун, понесъл торба с подаръци.
— Махай се — твърдо повтори жена ми и се разплака, пълните й устни се разкривиха грозно. — Върви си. Върви си!
Посегнах да я прегърна, но тя рязко се отдръпна, обърна ми гръб и тръгна към стаята, влачейки крака по дебелия нов персийски килим. Аз не помръднах от мястото си, мушнах ръце в джобовете и се облегнах на вратата.
Опасно беше да оставам тук. Милицията като нищо можеше да ме издебне пред входа. Босът Михаил още оня ден ме бе предупредил за очаквания арест и недвусмислено разпореди временно да се скатая: да спя само в тайната квартира, да не излизам от офиса през деня.
Все пак влязох в стаята — по пътя се наведох и събрах разпилените пари — и тихо казах: