— Много ми е мъчно за теб. Зная, че ти причинявам болка… И мен ме боли… Но с теб не можем другояче…
Ирма мълчеше. Очите й бяха вперени в черния прозорец, раменете й трепереха.
— Добре — предадох се смирено, стиснал в ръце раздърпаните разноцветни пачки. — Аз съм виновният. Аз съм този, който не може другояче. Не ние с теб, а лично и само аз. Но ти трябва да ме разбереш. В момент като този трябва да работя много. Колкото повече, толкова по-добре. Денонощно! Реализирам свръхпечалби. Всеки ден осигурявам една година от нашето бъдеще. Това бъдеще само ни идва на крака! Щом спечеля толкова, от колкото имаме нужда, ще зарежа всичко и изцяло ще се посветя…
Жена ми запуши ушите си с длани. Млъкнах, оставих купчината смачкани банкноти върху най-близката хоризонтална повърхност и тръгнах обратно към вратата.
Отидох си и оставих разплаканата жена насаме с парите.
Смених едното с другото.
2
Легнал на твърдия лефортовски дюшек, възстановявах подробностите от последния ни разговор с жена ми и се проклинах с най-страшните средновековни проклятия. Сграбчих рошавата си коса, вече доста омазнена, прехапах до кръв долната си устна и преглътнах осолената от кръвта слюнка. Петдесет пъти се нарекох измет и още сто пъти — свиня, надут имбецил и арогантен лайнар.
Какво направих? Защо предадох най-близките си хора? Ами ако заседна тук за дълги месеци? Или дори за години? Как ще живеят без мен? Жена ми не е научена да се оправя с нищо. Тя от седемнайсетгодишна е свикнала, че аз решавам всички проблеми, аз нося парите и храната у дома. Какво ще прави сега? Ще й се наложи да мине през ада. Аз бях нейната опора. Съградих за нея и около нея кристален дворец. Дадох й комфорт. И за какво? За да я оставя сега сама? Сред цялото сборище от хитри и жестоки гадини, наречено „околен свят“?
Чудовищното чувство за вина пред любимите ми хора ме погълна изцяло. Когато се върна у дома, заклех се пред себе си, всичко ще се промени. Повече никакви запои. Никакви среднощни бдения пред блещукащия монитор. Никаква работа по сто часа седмично. Само такъв роден идиот като мен, и то жесток идиот, може да причинява болка на собствената си жена.
Но сега вече съм умен, излекуваха ме с лекарството, наречено „решетки“ — щом се върна, ще подредя живота си наново и всички ние — и жена ми, и синът ми, и сестра ми, и майка и татко, — всички, които обичам, ще заживеем чудесно.
В стената на моето обиталище, над умивалника, имаше вградено малко, не по-голямо от човешка длан огледалце. Отидох до него, надникнах и видях плувнала в жълтия бульон на електрическата светлина бледа небръсната физиономия. Долната й устна беше разкървавена.
— Глупаво е да даваш клетви — каза онзи жълтолик глупак. — Недей да се кълнеш. Не се заричай. Никога за нищо не се заричай.
Да бе, знам. Обещанията са глупости. Така смятат сериозните хора. Но аз съм длъжен, просто не мога да не си обещая — точно тук и сега, в следствения затвор, в единичната килия, — че ще се завърна при семейството си съвсем друг човек. Спокоен, весел, внимателен.
— Първо се върни — засече ме жълтоликият.
Мушнах ръце в джобовете на постоянно изхлузващия се панталон и закрачих от едната до другата стена. От време на време се спирах и стържех с нокти бодливата си буза. Или ядосано халосвах с юмрук каменната стена на килията. Стената каменно ми се противеше. Добре де, ще видим кой кого.
Имам мозъчни гънки, имам пари — остава да измисля плана.
Глава 6
1
За последен път дадох рушвет на представител на закона шест часа преди да ме арестуват.
Тази последна вечер с боса се наквасихме здраво. Направо в офиса. В бронираното, охранявано, защитено със сигнализации и видеокамери мазе на стара московска богаташка къща на километър от Кремъл. Отляво — Генералният щаб, отдясно — храмът „Христос Спасител“, а точно по средата между тях — тя, нашата нелегална банка. Фирма без табелка и лиценз, без реклама и наименование.
Ако човек прекосеше няколко преходни помещения (вратите на всичките бяха стоманени, с ключалки тип банков сейф), щеше да види в последната стая на мазето, разпростряло се на петстотин квадрата, няколко кресла, облицовани с евтин скай, и черна офис маса, отрупана с празни и полупразни чаши за кафе, огромни пепелници и още по-огромни калкулатори. На такава разхвърляна маса спокойно можеш да си качиш изморените крака, да се отпуснеш в креслото, да си налееш необходимото количество алкохол за душата и да се отдадеш на заслужен и ползотворен релакс.