През последния месец старшият съдружник и първоосновател забележимо сдаде. Изпосталя. Спря да ходи на фитнес. Пушеше много. Придоби нови жестове — например започваше от време на време да дири безпощадно с нокти брадясалата си адамова ябълка. Изглеждаше много първобитно, животинско. Даже гласът му се промени. Допреди месец това масивно широкоплещесто същество ръмжеше с гърлен началнически бас, а сега от устата му излиташе писклив фалцет. Да, рекох си тъжно, май яко се е наплашил от ставащото и явно се страхува от затвора много повече от мен. Доларовият милионер, собственикът на банката, деветдесеткилограмовият боксьор Михаил се страхува.
Пияни, изморени, със скъпите си, но страшно измачкани сака, захапали цигари, търкайки с пръсти бузи и чела, се изправихме пред масата и се умислихме.
Пред нас се трупаха камари ключове — много връзки ключове. Всяка от тях беше украсена с някаква тъпа, но голяма и запомняща се висулка, необходима само за ориентиране в купищата изрязан никелиран метал. Всеки ключ беше за конкретна врата, конкретно пространство зад тази врата, конкретна собственост. Важното беше да не се объркват.
Ето ключовете от апартамента, където е семейството, ето за квартирата без семейството, ето за вратата на офиса, а ето го и от втората врата на офиса, ето и от третата, най-важната врата на офиса. Ето ги ключовете от колата, от гаража, от другата кола, от личния сейф, от корпоративния сейф, от кабинета, от личната касетка в банката, от фирмената касетка в банката. Ето ги ключовете от архива. Там има цял тон документи и аз отговарям с главата си за всеки от тях. Това са ключовете от жилището на самия архивар. Ето ключовете от вилата — моят син на година и половина това лято има възможността да диша не изгорелите газове на мегаполиса, а чистия въздух на Подмосковието.
Накрая открих нужните ключове и се упътих към изхода. Сбогувах се с охраната. Двама усмихнати юначаги с тапии на слушатели в Академията на генералния щаб, със звания от капитан нагоре, мъже с боен опит — офицери в руската армия, ми кимнаха в отговор и отново се вторачиха в екраните. Шестнайсет екрана. Шестнайсет гледни точки. Отдясно, отляво. Откъм фасадата. Отзад. Отваряйте си очите на четири, момчета. Да не дава Господ, ще вземе да се промъкне някой злодей, някой престъпник, който иска да ни отмъкне родните милиардчета.
В крайна сметка изпълзях в топлата, ухаеща на най-прекрасните аромати, електрически звънтяща градска вечер. Колко е хубаво да я прекосиш с белия си ленен панталон! Колко е приятно да се разходиш в гъстата и сладка московска тъмнина. Колко е хубаво също да теглиш една хубава майна на боса Михаил, който с небрежен жест те праща в затвора, пък и на целия този бизнес, който ти изпива душата, размазва ти съвестта, а тя и без това е цялата раздрана…
Но не, няма начин, не мога, не смея. Пионките нямат заден ход. Те или загиват, или се превръщат в могъщи царици.
Отключих колата, качих се и потеглих. До улица „Тверская“ са две минути бързо каране из полупразните улици.
Всички ме пращат по курви — и жена ми, и босът. Добре, хайде да опитам.
2
А нататък си беше жив комикс, господа. Гол, неподправен кич. Сочен и чевръст. Нещо като японските манги, пичове, само че по-яко. Бързата кола понася към дълбините на блесналия от реклами град полупиян самодоволен кретен с пълни джобове с пари. Не е много мускулест, но присвитите му очи гледат хищно, на устните му е изписана цинична усмивка. Той плюе по нагорещения асфалт. Атмосферата е изпълнена с напрежение. Всеки момент нещо ще се случи: или ще го арестуват, или ще му духат.
Съглежда групичка от търсените тела. Навирили дупета и пушат. Една или две са ги навирили професионално, останалите са некадърни, но се стараят. Обаче всички са с изваяни фигури, дълги крака, умопомрачителни токчета. Циничният новобогаташ набива със скърцане спирачки. Моментално се появява „мамчето“ — регулировчицата на елементарния процес на размяната „тела срещу злато“. Дебело, грозно, възрастно женище с анцуг адидас — менте.
Улицата е шумна и тя почти вика. Клиентът също, тъй като, докато е карал, се е омагьосал със силна музика почти до безсъзнание.
— А? Кво? — дере се жената. — За два часа — сто и петдесе! За цяла нощ — триста!
Клиентът кима солидно, но безцеремонно, натиска газта и изчезва в тъмнината.
Ура! Първата крачка е направена — ориентирах се в цените.