Продължавам към центъра, надолу по Тверская, отдясно остават хотел „Интурист“, Централният телеграф, завиваме наляво, покрай хотел „Москва“, минаваме отдясно на Болшой театър и нагоре към Стария площад… Десен завой покрай Политехническия музей, към отбивката за хотел „Россия“, пред него, пак надясно и ето ме на крайбрежната. Отляво е черната вода на Москва река, отдясно — червената кремълска стена. Пред Големия каменен мост продължавам нагоре.
Край мен се плъзва чугунената ограда на родния, легендарен, фантастичен, единствен на света Факултет по журналистика.
Навремето се гордеех, че съм негов студент. Сега всичко е другояче. Много отдавна, в предишния живот, по совдепско време, работата във вестник се смяташе за престижна, беше добре платена. Днес репортерът е голтак и мъченик. Зарязах любимата професия — защо ли не ми е жал? Защото вече не е доходна? Значи съм обичал не професията, а парите? За пореден хиляда и първи път си признах, че не си представям живота си без пари и успех, ядосах се и натиснах газта до дупка.
Обаче — опа-ла! — противникът не дремел. От мастилената нощ изскача синя фигура, размахва раирана палка. За удобство на участниците в движението палката е светеща. Не е възможно да остане незабелязана. Спирам послушно и енергично се измъквам от колата.
В наши дни е модерно да се постъпва по американски: седиш си зад волана и не мърдаш, чакаш инспекторът да ти дойде на крака, след което разговаряш с него през отворения прозорец. Блюстителят на закона тъпче от крак на крак, шофьорът се проснал на меката седалка. Но ние не сме в Калифорния, ние изповядваме другия стил на общуване — имперския. Ние уважаваме и закона, и неговите слуги. Ние сме винаги готови с цялото си уважение да снесем на тези юначаги с обветрени червени физиономии известна сума пари. Освен това съм пиян.
Широко отворената врата на автомобила хитро и неусетно проветрява колата от алкохолните изпарения.
Но чичкото със синята униформа не е никак глупав; веднага усеща и схваща всичко.
— И какво сега, другарю водач? — отправя той забележка. — Пили сме, а?
Улицата е шумна. Стражът на закона почти вика и заловеният нарушител също. Тъй като, докато е карал, се е омагьосал със силна музика почти до безсъзнание.
— Виноват! — разкайвам се, изпъчил мъжествено гърди. — Стават грешки, другарю капитан! Ще си платя глобата на място. Според тарифата.
Офицерът върти документите ми в ръце.
— Ами шофьорската книжка къде е?
— Не разполагам!
Стражът на реда се ухилва хищно.
— Върви в колата — нарежда ми той и сочи гъстата сянка зад гърба си, откъдето се появи преди минутка.
Там, на неосветено място в тясна уличка между две сталински пететажни кооперации, най-сетне съглеждам хитроумно скритата от шофьорските очи милиционерска жигула. Лекичко се приближавам. Вътре е другият инспектор. Диалогът се повтаря почти дословно.
— И какво сега, а? Управляваме транспортно средство след употреба на алкохол? В състояние на алкохолно опиянение?
— Случва се, другарю майор.
— Аз съм лейтенант. Книжката къде е?
— Не разполагам.
Те всички много харесват това отсечено „не разполагам“. Щом си готов да си плащаш според тарифата, трябва да говориш кратко и по същество.
Колкото до опиянението, наивният пазител на реда е в дълбока грешка. Опиянение — да, но не и алкохолно, в никакъв случай. Опияняваше ме не алкохолът, а парите. Днес спечелих шест-седем хиляди. Точната сума ще изчисля през уикенда. Хубав ден, сполучлив — винаги приключвам такива дни с по чаша уиски с боса. Нашият бизнес е много нервен. Затова пък печеливш. Тази печалба, която непрекъснато се материализираше в нашите каси и джобове във вид на тлъсти пачки банкноти, предимно американски, ме опияняваше, вдигаше ми адреналина, дърпаше някакви особени, потайни, тънки вътрешни струни, замъгляваше съзнанието ми по-силно и качествено от какъвто и да било алкохол.
— Какво ще правим?
— Ще си платя глобата според тарифата.
Последва размисъл. Блюстителят свали фуражката от едрата си глава, измъкна изпод околошката тънко навита бяла кърпа, която очевидно служеше да попива прекомерната пот, преобърна я така, че да легне на челото му откъм сухата страна.
— Тя глобата си е едно на ръка… — избъбри пазителят. — Ама как да те пусна нататък в такова състояние? Там има още един патрул пред „Метропол“, и по-нагоре по „Тверская“ също… Пък си и пиян, и книжка нямаш… Или парите са ти в повече?