Аз не просто зарязах жена си на произвола на съдбата, следствен и затворен тук в килията. Аз я предавам допълнително, като седя и се развличам със спомените за любовните си похождения като бонус към престоя на топло. Не просто продадох своята любима жена, аз я предавам двойно, на квадрат, на куб. Предавам я и в делата, и в мислите си. Предавам я така, както никой никога никого не е предавал.
4
Изведнъж всичко изчезна. Човекът лайно замръзна. Очите му, шарещи безсмислено по купчината дрехи и храни, изведнъж се натъкнаха на извънредно привлекателно пакетче — плътно натъпкано, весело лъщящо с изпънатия си целофан.
Не спрях да се обсипвам с проклятия. Но това вече ставаше някак от само себе си, автоматично — вниманието ми прикова пакетчето с кафяво съдържание. Втурнах се към масата, където бяха съдинките, напълних с вода канчето и пъхнах вътре матовосивата спирала на бързовара. После рипнах обратно към пакетчето, взех го и известно време го въртях в ръцете си, заслушан в шумоленето на малките гранулки. И усетих как устните ми сами се разплуват в суха усмивка.
Кофеинът е един от най-добрите ми приятели. Употребявах го най-редовно шест години. Отначало по три пъти на ден — сутрин, обед и вечер. По чашка. После си изградих някакъв вкус, пък и се сдобих с пари: вече не пиех нес кафе, а само кипнато по турски; купувах си пакети кафе на зърна и си го смилах лично. Сутрин си правех по две чашки, една след друга, на обед пиех още по две, вечер — още една. Преди лягане също задължително изпивах по малка чашчица. На този етап се нанесохме в офиса. Имах си своя стая, своя врата, свое бюро, стол, каса, компютър, телефон. Нямаше как да не присъединя кафеварката към този комплект. Дозата нарасна рязко — включвах машинката през половин час. Нещата не спряха дотук: след две години пиех със същото темпо, само че пак турско кафе, правеше ми го секретарката. Наредих й да брои изпитите през деня чаши. После проучих статистиката. Научих, че се наливам с отрова в конски дози. Но това не ме спря.
След още една година, работейки от осем сутринта до десет вечерта, с еднаква ненаситно се наливах и с турско, и с нес кафе през петнайсет–двайсет минути. Сутринта и късно вечер, у дома, си правех особено мощна смеска — забърквах двойна доза ситно мляно кафе с минерална вода и в този вид го кипвах, вместо захар сипвах сол; напитката ставаше убийствено горчива, но ми жегваше нервите като камшик. Нали е стимулатор.
Зъбите ми станаха кехлибареножълти. Този налеп не се махаше с никаква паста за зъби. Дори като уринирах, долавях мирис на кафе.
Щедро сипах от стимулатора в металното канче, разбърках с лъжичка димящата течност със снежнобяла пяна на повърхността, пуснах в тази пяна четири бучки захар, вдъхнах с тръпнещи ноздри любимия аромат и се закисках от копнеж.
Отпих веднага няколко големи глътки. Пресуших половината канче. Сърбах отварата, все едно че е вода. Отлетяха няколко напрегнати секунди и ето — милион малки иглички се забиха в мозъка ми. Зави ми се свят, по челото ми изби пот. Причерня ми пред очите. Напипах стената, подпрях се на нея и седнах. Пред очите ми се завъртяха десетки разноцветни ярки звезди — те искряха и оставяха подире си зигзагообразна моментално гаснеща следа.
Кофеинът е най-добрата отрова от всички, които съм пробвал. Не е нужно да го вдишваш във вид на дим, да си съсипваш бронхите и белия дроб. Не го поемаш през ноздрите. Не те превръща в ограничено животно, както алкохолът, нито във вцепенено растение, както канабисът. Той не е халюциноген, който ще те отнесе в заплетени многосмислови пространства. В направата и употребата му има благородство. Ако някой ден някой светъл ум направи периодична таблица на отровите, кофеинът ще е в златната среда.
Отровата моментално възбуди психиката ми. Запрепускаха като шумни влакове разни полезни мисли. Възникнаха и тутакси изчезнаха някакви идеи. Хванах се за последната от тях, зарових из лъскавите пакетирани съкровища, открих химикалка, тетрадка, откъснах шумно няколко листа, отстраних празното канче, настаних се сравнително удобно и написах:
„До началника на следствената група генерал Зуев“
Малко по-долу, след размисъл — мислите в мозъка ми препускаха бясно — изписах едро:
„Лично!
Другарю генерал! Обстоятелствата ме карат да Ви помоля за среща, на която смятам да Ви предам важна информация относно ръководеното от Вас криминално разследване.“
Реших да изпратя това заявление след двайсет и осем дни. Когато изтече месецът, за който съм задържан. Възможно е генералът да ме пусне и просто така, без лични разговори, без подкуп — просто поради липса на доказателства за вината ми. Но ако пусне само боса, а мен остави зад решетките, заявлението още на следващия ден ще бъде на бюрото му.