Хватов кимна делово и започна да си събира нещата.
— Ето че ти отговори на собствения си въпрос — каза той неочаквано.
— На кой от всичките?
— Защо да те държим под ключ. Може пък, такова, тук за теб да е по-безопасно? За това помисли ли?
Озадачен, поклатих глава за „Не“.
Адвокатът изстреля:
— Разполагате с конкретна информация?
Следователят внимателно взе ДЕЛОТО с две ръце и прецизно, с ъгъла напред, го прибра в своята получанта-полусак от изкуствена кожа.
— Не, естествено. Но на мястото на Андрей бих бил по-предпазлив… Това е за днес, господа! Оставям ви, такова, сами. Десет минути стигат ли?
Двамата с Рижия кимнахме с еднакво нетърпение.
3
Размишлявайки как по-сполучливо да преметна човека и държавната машина зад гърба му, която по идея защитава честните хора, ни най-малко не се чувствах мръсник и пресметлив мерзавец. Те искат да ми отнемат свободата, аз пък ще се отбранявам с всички сили. Да не сте очаквали нещо друго, момчета? — питах мислено своя опонент, който ме наблюдаваше през очилата си с угрижен поглед на присвитите очи. Какво очаквате от човек, когото сте запратили в дранголника ей тъй на, без обвинения? Той никого не е убил, ограбил, изнасилил — той само е прекалено млад за парите, които е направил. Такъв човек ще се брани. С ръце, с крака, със зъби и нокти. Ще ръмжи като псе, ще се мъчи да ухапе като змия. Ще приложи ловкост и ще се уповава на логиката. Той ще се мобилизира до краен предел, за да се спаси.
Не чакайте от мен да ви улеснявам живота, не.
4
Останали насаме, с юриста разменихме усмивки: аз крива, а той — с ненужна жизнерадост.
— Как си?
— Лежа в затвора — подхванах тона му.
Рижият пак се ухили. Тъй де, как да е човек в затвора?
Максим Штейн ми бе харесал от пръв поглед. Според мен този умен и доста решителен млад мъж имаше само един сериозен недостатък: московското жителство. Роден в десетмилионното сити, чисто преметена, ярко осветена, добре охранявана столица, той нямаше как да проумее докрай онази кръвожадна страст към парите и хубавия живот, която изпитвах аз, неговият клиент.
Той от дете бе живял в богат европейски град. Целият му облик го подсказваше. Дрехите, маниерите и изразът на лицето. Докато аз идвах от заспало и прашно провинциално градче, където в продължение на стотици години основните развлечения на младежта бяха скоросмъртницата, побоищата и семките. Рижият Максим не беше беглец от затънтени краища. Той не бе пристигнал в центъра на държавата със сак, в който два-три чифта чорапи и гащи си правеха компания с две-три мъдри книги. Не бе гладувал, не беше си обещавал със стиснати зъби, че ще направи всичко, за да пробие на новото място.
Гледах Рижия и все едно виждах вариант на самия себе си — само че не зарязал ученето поради безпаричие, а дипломирал се преспокойно и започнал работа по специалността. Ако не бях напуснал преди пет години университета, досега можеше да съм станал солиден автор и да кося същите като на рижия адвокат дискретни изискани костюми. Да съм с японски часовник и да гледам в бъдещето с хладнокръвен оптимизъм.
Да, в началото на деветдесетте години, когато и аз, и шефът Михаил, и още десетки хиляди млади хора пристигнахме тук, в столицата, можеше да се намери работа; схватливият и храбър пришълец винаги би успял, прилагайки малко хитрост, да си намери прилична работа. Но тя се заплащаше винаги неофициално, „в плик“. Парите стигаха точно колкото да си плащаш наема. Хазаите и работодателите сякаш се бяха споразумели. Който искаше да живее самостоятелно, оставяше на хазаина всичките си пари. Москва плащаше, но веднага си прибираше парите обратно!
Пришълците, всички до един, копнееха да се измъкнат от омагьосания кръг. Младите и самотните образуваха групички, събираха се да живеят по двама или трима накуп. Семейните, особено семейните с деца, стенеха и плачеха, но си плащаха наема като едното нищо.
Докато адвокатът — ето го пред мен, бузест, румен, перфектно избръснат, облечен приятно и свежо, върти в пръстите си скъпа писалка — никога не е бил измъчван от въпроса: откъде пари за наема? Откъде? Откъде? Как да осигури тези проклети двеста (впоследствие триста, четиристотин) долара? Той беше фактически мой връстник — две или три години по-голям, но така или иначе от моето поколение, — а изглеждаше като уравновесено създание със свободни, даже леко лениви движения. Спокоен. А пък аз — сух, тъмнолик, изтощен от битката за оцеляване, го гледах с присмех, но и със завист. Започнал се със същата заплата като мен, той не плащаше на никого и нищо за възможността да живее в столицата. Прибираше кинтите в джоба си. Купуваше си вкусна храна и красиви дрехи. Водеше момичетата на танци. Снабдяваше се с книги и музика.