А в същото време живеещият някъде наблизо мрачен провинциалист Андрей Рубанов, израснал и осъзнал се като човек в село Узуново, изпит, костелив, изнервен, скърцаше със зъби и се хващаше за всяко предложение, обнадеждаващо поне малко да издуе джоба. Рискуваше, тормозеше се и се хвърляше във всяка битка.
Но редовно пълнеше гушите на своите хазаи.
Те всички бяха бодри пенсионери с леки коли и вилни места. Може да бяха и родителите на този адвокат. Обикновено харчеха — много рационално част от парите за себе си, част за извънградските си латифундии. Даваха и на децата. И не пропускаха да ми напомнят, че съм наемател и нямам право дори един пирон да забия в стената на тяхното жилище.
Аз кимах, съгласявах се, правех невъзможното, за да внеса парите навреме. И полека-лека, от година на година озверявах.
А моят защитник — дори жълтата, с цвета на вратовръзката, кърпичка, която се подаваше от горния му джоб, ми изглеждаше като знак за принадлежност към избраната група стабилни обитатели на метрополията — напротив, се е чувствал идеално. Не му се е налагало да решава моментни задачи, а е гледал напред. Завършил е юридическия факултет и е започнал работа в адвокатска кантора за никакви пари, но с възможност за израстване в кариерата. И бе израснал! Бе отдал на това десет години, но бе стигнал до градската адвокатска колегия, а тогава се появи и сериозната клиентела: такива като мен и моя съдружник, млади и нахъсани, от социалните низини, от слоя на бедната или изпаднала в пълна мизерия руска интелигенция. Жестоки, активни, готови да рискуват, да лъжат и да подкупват, на всичко готови, само и само да докопат златото.
Адвокатът търпеливо изчака Хватов да затвори вратата, поклати глава, ококори очи и пошепна:
— Имай предвид — тук всичко се подслушва.
Кимнах.
Юристът се наведе още по-близо.
— Какви ги вършиш? Защо го дразниш? Това е стратегически неправилно! Следователят е девета дупка на кавала, той не решава нищо. Той е дребна риба, не ни е нужен. Не си хаби нервите с него. Отпусни се и почивай. Повечко търпение…
— Има ли някакви новини? — попитах, игнорирайки съвета му, също шепнешком.
Рижия мълчаливо поклати глава.
Сигурен бях, че кабинетът се подслушва от и до. Щом видях главния пулт за управление на мястото за лишаване от свобода, проумях добре това чистичко, добре организирано, тихо учреждение. Нямаше никакви съмнения — стаята се подслушва съвсем професионално, от няколко места. Слухтят добрите стари въгленови микрофони, изработени ръчно, с поялник. Здравата техника на шестдесетте върши своята работа в следствения кабинет на Лефортовския замък. Горе-долу с такъв микрофони Елвис пее „Лав ми тендър“, а Мерилин Монро — „Хепи бърдей, мистър президент“.
В наши дни подобна апаратура — здраво изработени микросхеми, радиолампи, дебели проводници — се продава като „хай-енд“ и струва луди пари.
— Само от жена ти — пошепна Максим и измъкна от куфарчето си писмо.
Прочетох го. На последната, втора, страница Ирма беше обрисувала с контур ръчичката на сина ни. Пет пръстчета на осемнайсетмесечно бебе. Душевната болка, която усетих, беше толкова силна, че кръв изби в очите ми. Ако не ги бях стиснал силно, щяха да потекат кървави сълзи. Но не потекоха.
— Искам новини от Михаил — изговорих само с устни.
Адвокатът кимна. Погледът му ме фиксира за миг, после той сведе очи и се замисли, но веднага ме погледна пак — доброжелателно и със съчувствие. Разбрах, че не проумява как така и защо клиентът му се тревожи не за себе си, а за съдружника си.
Много просто — Михаил Мороз има голям шанс да се измъкне цял и невредим от ръцете на правосъдието. Аз нямам никакъв.
Аз вършех цялата мръсна работа. Всички нишки водят към мен. Такъв беше замисълът от самото начало. Шефът и босът е неприкосновен, понеже той умее да прави пари и ги прави. От главата на такъв спец косъм не бива да падне. Чисто азиатски подход. Самурайски. Но и Москва не е европейски град. Това е огромен монголски стан. В който всеки роб си търси господар и е готов да се бие за него до смърт.