— Моите клиенти — потвърдих — не са по стока от твоите. Един пристига за парите си задължително с метрото, със стар анцуг и съдрани кецове, носи пазарска мрежичка, нали се сещаш, с каквито пазаруваха през седемдесетте, тъпкана със стари вестници, и между тия вестници си крие пачките. Така си заминава. А пък е собственик на голям супермаркет, между другото…
— Леле! А една моя близка приятелка има един много богат и културен клиент, та той, можеш ли да си представиш, свършва само ако тя в най-върховния момент с все сила го тресне по голия задник с горещо пиле на грил…
— И откъде — потресох се аз — взимат пиле на грил? В най-върховния момент?
— Купуват го предварително, а после го топлят в микровълновата.
— Хитро — усмихнах се. — А пък друг един мой клиент, впрочем също богат и културен, веднъж дойде да си вземе петдесетте хиляди долара заедно със сестра си, а тя — сто кила живо тегло, ако не и повече! И на ширина — метър и половина обиколка… Наброих му парите, а той вика: извинявай, дали не би могъл да излезеш за момент? Доколкото схващам, петдесетте хилядарки, всички пачки, са ги напъхали в сутиена й…
— Леле! А пък друг мой клиент…
Аз изведнъж изтрезнях и констатирах, че вместо да си спя кротко в съпружеското ложе, разкарвам из нощния град някаква уличница. Самопрезрението прониза душата ми като страшен меч.
— А за мен — прекъснах я — също ли ще разправяш смешки на другите глупаци?
— Не — засегна се момичето. — Не разказвам на всички… Ако човекът е свестен, и аз съм свястна… Пък ако се случи някой бандит, с него приказката въобще не върви…
— И често ли се случват?
— Кой? Бандитите ли?
— Да.
— Често — въздъхна момичето. — Много често. Просто ужасно често. Те се довличат тук, в столицата, от цялата страна… — тя захвана тънките си ръце. — Добичета… Мразя ги…
— А, моят бос същото казва. Той презира тази паплач.
— Ами ти?
— Аз — нормално. Според мен е за предпочитане да бъдеш бандит, злобар, но деен, отколкото да станеш затлъстял еснаф и да гниеш пред телевизора с бира в ръка…
— Бъркаш — рече малката. — Не е за предпочитане.
— Това е моето лично мнение. Може някой ден да се промени…
— Освен това погрешно сравняваш моите и твоите клиенти. Ти не работиш на терена. Седиш си в банката на мекичко. Изобщо не може да се сравнява.
— Недей да завиждаш — казах поучително. — Само отвън изглежда толкова хубаво. Банката, колата за двайсет бона, часовника за три, костюма за два… А вътре всичко си е същото. И в моя бизнес бандитите не са малко. Ти, да прощаваш, продаваш само нещо от тялото си, а аз продадох накуп и душата, и тялото, и всичко останало. Продадох се веднъж — но нацяло, в комплект. Две в едно…
— Все тая, добре е да си богат.
— Ъхъ. Първите два месеца. После се свиква. И само опъваш каиша.
— Защо тогава не я зарежеш тая работа, не си намериш нещо по-приятно?
— Да я зарежа ли? — изумих се аз. — Невъзможно е. То е нещо като затвор… Къде да те оставя?
— Имаш ли още петнайсетина минути?
— Да.
— Тогава ме откарай дотам, откъдето ме качи, става ли?
— Там навсякъде гъмжи от ченгета, а аз съм пиян.
— Ще им цакаш пари…
Бях изгубил напълно интерес и към събеседването, и към събеседничката.
— Цаках вече. Стига им толкова. Край. Днес и без това се изръсих яко. Всеки божи ден им снасям и краят му се не вижда. Нали ти разправям, то е все едно затвор… — нашият ловец на мамути силно разтърка подпухналата си муцуна и бръкна в джоба. — По-добре… такова… ще ти дам на теб… чакай… — Дръпна от пачката първите две или три банкноти, горната се скъса, момичето погледна парите тъжно, а него със съжаление. Ебалникът пусна хартийките върху голите колене на своята спътница. — На да платиш на някой мърльо с табела. Ще те закара, където кажеш.
— Е, чао тогава! — много мило рече Нина, която беше Света. — Благодаря за приятната вечер!
Кимнах, без да я погледна, запалих поредната цигара и отпратих, напушен като локомотив. Локомотивите, се знае, отдавна са остарели: произвеждат много шум, но малко тяга. Нисък коефициент на полезно действие. С други думи, въздух под налягане.
Пет часа след този разговор се озовах в истински затвор и разбрах, че погрешно съм оприличавал своята златна клетка на каменните. Парадоксът излезе лековат.
И отново възнамерявах да дам пари. За да ме оставят на мира. Да ме пуснат от своя тъп затвор в моя. Който беше същият.