Глава 11
1
На двайсет и осмия ден чух нова, непозната до този момент команда.
— Името?
— Рубанов!
— Според сезона! — долетя през разтворената уста на вратата.
— Какво?
— Според сезона!
Скочих от дюшека и отърчах до „хранилката“.
— Какво е това?
Контрольорът се усмихна снизходително.
— Навън — поясни той търпеливо. — Ще пътувате навън. Вземете си дрехи излизане, разбирате ли?
— Не — отговорих. — Къде навън? Защо ще пътувам навън?
Уплаших се буквално като заек.
— Там ще ви кажат.
— Къде?
— Там, където отивате. Стягайте се. Десет минути!
Докато нахлузвах трескаво маратонките, изпитах недоумение, прерастващо в тревога, а оттам — в страх. Защо „навън“? Какъв „сезон“? Къде? За какво? Защо не ми казват нищо като хората? Какво да си взема? Ще се върна ли в тази килия и изобщо в този затвор? Или излизам на свобода? Може би могъщият бос Михаил е предприел някакви радикални действия, за да реши участта ми? Дяволска неизвестност! Ето го най-страшното от всички мъчения! Да не знаеш какво ще ти се случи след час — това не е ли истинска мъка?
Уютният джентълменски клуб приключи своето съществуване. Светът, който си бях събирал парченце по парченце, рухна. Пръсна се. Жалките му остатъци се разпиляха със звън. Длъжен съм да се подчиня на нечия тежка воля. Аз съм никой. Нямам думата. Не решавам нищо. Животът ми се намира в чужди ръце.
Поведоха ме по дълъг път из полутъмни стълбища и коридори. Внезапно се озовах в онази част на сградата, от която бе започнало запознанството ми с лефортовската тъмница: в късото коридорче с десетина врати. Две-три бяха открехнати. Прекарах известно време в същия бокс, където преди четири седмици затворническите служители изучаваха дебелото ми черво. После ме изведоха навън и вместо гърчавия надзирател видях двуметров юначага с нова камуфлажна униформа и черна маска. Автоматът с късо дуло се губеше в огромните му длани. На бедрото му се поклащаше кобур с пистолет. Воинът шумно дишаше през носа.
До него изникна друг, по-леко въоръжен. Той с жест на факир извади белезници, ловко закопча ръката ми за своята и без много приказки ме помъкна напред. Автоматчикът с дрънчене се запъти подире ни.
Порталът се отвори. Слънчевата светлина ме удари в лицето. Крачейки, вдъхвах свежия въздух и видях на три метра отворената врата на ръбат брониран бус. Двигателят му равномерно бучеше. Забравеният мирис на изгорели газове ме шибна в носа. Отляво и отдясно, заели стабилна разкрачена стойка, стояха още двама воини, въоръжени до зъби. През дупките на маските ме гледаха немигащи, напрегнати очи. Палците бяха положени върху ръкохватките. Оръжията ми хванаха окото — бяха абсолютно нови, направо току-що разопаковани АКСУ със сгъваеми приклади. Ако ми е писано днес да бъда застрелян, ще ме гръмнат с най-доброто оръжие на света.
— Напред!
Твърда длан силно подпря врата ми, в същия миг друга силна китка изви ръката ми назад и аз не влязох, не се вмъкнах, ами се гмурнах с главата напред в полумрака на затворническата кола — първата през живота ми.
„Катафалката“ отвътре се оказа комфортна като затвора. Работеше климатик. Стоманеният под беше застлан с чисти гумени килимчета. Половината пространство заемаха две стоманени клетки метър на метър и половина. Всяка от тях се затваряше със собствена тежка врата, облицована с черна мека дебела гума. Тази врата с глух тропот се затвори зад гърба ми. Озовах се в полумрак и тишина. В клетката не можех да стоя прав, нито да си опъна краката.
Тръгнахме.
Къде ме карат? Какво ме чака? Убийство? Инквизиции? Разстрел? Или ще ми вземат всички пари? Или с извинения ще ме пуснат на свобода?
Не пътувахме дълго, шофьорът караше бавно и постоянно спираше. Тялото на бронирания миниван потрепваше. Стигнахме за около час. Отвориха клетката, леко въоръженият отново скова китките ни с белезниците и ме затегли навън от утробата на „катафалката“.
Скочих на топлия тротоар и се озовах насред улица. Неочаквано ме връхлетя острото чувство, че заобикалящото ме пространство е неправилно — усещах го прекомерно голямо. Изпаднал в паника, потърсих обичайните близки стени, но не ги открих. Нямаше и таван — вместо него върху ми стремглаво се срутваше бляскавото небе.
Някакви мирни граждани с пъстри дрехи се спряха и се загледаха в мен с любопитство. Ехото от множество гласове изпълни мозъка ми. Пронизаха ме хиляди силни енергии. Непоносимо блеснаха десетки стъкла на прозорци. Градът — жив, подвижен, излъчващ влага, с мирис на бензин, зеленина, парфюми, кучета, котки, тютюн, печени пилета, нагорещен асфалт, похлупен отгоре с колосален син купол — ме обкръжи наведнъж от шестнайсет страни. Заболяха ме долните зъби, всички едновременно.