— Знаете го и без мен.
Едрото ченге изведнъж отново се накърви.
— Слушай, мърльо! Не си прави шегички с мен! Аз не съм ти някой добър чичко от отдела за борба с икономическите престъпления! Аз гоня убийци, ясно ли ти е? От кого взе паспорта? Име! Адрес!
Добър въпрос, мина през ума ми. Пряк. Явно се предполага и отговорът да бъде същият.
— Трябва да си спомня.
— Спомни си!
— Може ли да запаля?
— Запали!
— Покажете ми паспорта.
Свинец бръкна в дълбините на кожените си доспехи и измъкна силно измачкан съветски документ със златните щипалки върху корицата в тъмно бордо. Щипалките бяха приклещили здраво, макар и внимателно, в прегръдките си цялото земно кълбо. Прелистих го набързо, върнах го и казах полугласно:
— Нямам никакъв спомен.
Ченгето шумно издиша, което май трябваше да е прелюдия към истинското вбесяване, затова побързах да добавя:
— Но в личния ми компютър се пазят всички данни за паспортите! Той със сигурност е при вас! Иззет е при обиска! Ще ви дам паролата и името на файла. Няма да разберете нищо там, понеже текстовете са шифровани. Ще трябва да разпечатате целия файл. Няма да са повече от пет странички. Донесете ми тези страници и аз пред вас ще намеря записаното за Ферапонтов.
— Фарафонов.
— Да де, за него.
Свинец направи пауза.
— Ако ме лъжеш, ще те попилея.
— Досещам се.
Капитанът направи още една пауза. Изгледа мен, после безмълвния Хватов, отново мен.
— Впрочем казаха ми, че днеска… един вид… може да… излезеш. Затова аз ще те потърся за следващата среща. И хич не прави опити да се криеш — моментално ще те обявя за издирване като заподозрян в убийство…
Душата ми в пристъп на възторг разкъса гърдите, направи салто във въздуха и отново се върна на мястото си.
Ще ме пуснат! Може да ме пуснат още днес! Един вид.
— Впрочем — продължи Свинец — ти, Андрей, нали си богат?
— Сравнително. Защо?
— Отбираш ли от дрехи, обувки, вратовръзки, одеколони?
— Средна работа.
Капитанът пак мушна ръце в джобовете:
— Я ми кажи как изглеждам? Става ли? Да не се изложа. Че имам среща след два часа. Време ми е да се женя! Намерих си приятно момиче, умно, хубаво… Бюст трети размер, между другото… Естествена блондинка…
— Честито.
— Та какво ще кажеш?
— В какъв смисъл?
— Как изглеждам, а?
— Прилично — излъгах с гигантско удоволствие. — Но с някои минуси. Прекалено много кожа. Въпрос на вкус, естествено… Освен това — чорапите.
Свинец подхвана с циклопските си пръсти скърцащата кожа на панталона и я изтегли нагоре.
— Така ли? — изумен погледна той към краката си. — Какво им е нередното?
— Бели са.
— И?
— Забравете белите чорапи завинаги. Изхвърлете ги и не обувайте бели чорапи никога повече. Белите чорапи са уместни на едно-единствено място — тенис корта. Да продължавам ли?
— Ъхъ.
— Следващото: не пъхайте пуловера в панталона.
— Ама ще стърчи изпод якето!
— Носете ризи, а не пуловери. Пуловерът е простотия.
— Ясно.
— Сменете одеколона, този не става. Хубав аромат струва най-малко петдесет долара. И часовника сменете. И още нещо — прекалено ви е къса прическата. Според мен…
— Стига — изръмжа капитанът и погледна разкритикувания от мен часовник. — Разбрах всичко. Следващата седмица ще се видим и ще продължиш лекцията. Надявам се, не възнамеряваш да сменяш домашния си адрес?
— Нека първо се прибера у дома.
— Това няма да ти избяга — обнадежди ме желязното ченге, стисна ръка на Хватов и напусна кабинета.
— Какво става? — незабавно отправих въпрос към прицелените в мен рязански очила.
— Нищо особено — последва отговорът. — Следствено мероприятие.
— А какво става с прибирането ми у дома?
— Решението още не е взето — с виновен глас каза Хватов. — Началството, такова, ще реши привечер. Така че засега се прибирай. В килията. И недей да се нервиш. Вече повикахме адвоката ти. Лично аз съм на твоя страна. Всичко ще е наред…
— Благодаря — рекох съвсем искрено.