Възвратно-постъпателните движения на шепата ми подадоха на оголените ми топки колебателен импулс и те се заклатиха равномерно, закачайки прохладната синтетика в горната част на анцуга. Това допълнително изостри усещанията. И ето че през цялото ми тяло премина поредица от изумителни трепети.
Чуках целия свят. Днес ще ме пуснат. Днес, сега. Ей сегичка. Ето я моята свобода. Вече е съвсем близо.
Някога в отминалия живот, седем години преди да ме арестуват, седнал на табуретка в служебното мазе на военното летище, вдигнах слушалката на телефона и чух, че утре сутринта си заминавам вкъщи. Изревах от възторг като Тарзан. И още същата вечер, току преди отбоя, се уединих в отдалечените храсти, прибързано разкопчах сложния дюкян на военния панталон с безброй копчета и извърших див любовен акт с цялата вселена. Изчуках самия живот: не от агресия, не за да го подчиня — от любов.
Бяха изминали седем години. Вероятно бях изминал пълен кръг. Бях се върнал в същата точка. Отново съм зад високи стени и отново си играя с онази си работа, представяйки си как ще се махна от това място.
Срамното действие излезе кратко, двайсетина вдишвания и издишвания. Всичко изведнъж се разду, засвятка, заблестя с ярки краски, след което се устреми към една точка и първият спазъм премина през тялото ми от долу на горе.
Но не било писано! Отзад издрънча метал, изскърцаха пантите и в ушите ми се заби гласът на надзирателя:
— Какво правите?
— Бия чекии! — отговорих натъртено, с омраза.
Спермата изхвърча директно в предвидливо подложения затворнически пешкир.
— Обърнете се с лице към мен!
Обзет от ярост, изместих крак назад и се завъртях, прикрил слабините с пешкира. Надзирателят ми хвърли презрителен поглед, позабави се малко, но накрая люкът хлопна.
Така излезе, господа, че все пак изневерих на жена си — но не с друга жена на мека постеля, а с призрака на голата свобода в единичната килия на затвора.
Отказах обяда. Защо да обядвам в затвора, при положение че ще вечерям в ресторант? Скоро точният „Маниак“ издудна прочутия си скеч за положението, когато в Москва е три часа, а в Петропавловск-Камчатски — полунощ. След още час усетих, че изнемогвам. Вече не оставаше време. Едва ли генералът ще мисли за моята скромна персона чак до късна вечер. Със сигурност всичко ще бъде решено, преди да стане шест, официалният край на работния ден.
В седемнайсет и трийсет бях на ръба на вменяемостта.
В седемнайсет и четирийсет пак прозвуча „повикване“. Извиках, че съм готов отдавна. Конвойният отключи вратата и ние почти бегом препуснахме към следствените помещения.
4
Този път видях своя адвокат — обаче сам. Лицето на Максим Штейн наподобяваше древногръцките маски на оплаквачките.
— Оставаш тук — каза юристът. — Не щат да те пускат…
Рухнах унило на стола.
— Ще ти донесат постановлението за мярката за неотклонение „задържане под стража“ в килията. Това ще стане някъде към осем часа. Аз дойдох специално по-рано, за да ти кажа всичко… — зашепна юристът. — А сега добрата новина…
Стегнах се. Адвокатът посочи с палеца зад гърба си, след което показа с показалеца и средния пръст крачещо по масата човече. Това означаваше, че моят бос Михаил е пуснат от затвора и вече е на свобода. Следователно след няколко дни и аз излизам.
Пред силата на нашите пари няма да устои никой и нищо.
Ще бъде купено всичко. И всички.
На едро и на дребно, на големи и на малки пакети, на борсата и на вторичния пазар нашите дилъри и брокери ще изкупят всичката свобода.
За мен.
Глава 13
1
— И какво стана после? — попита човекът с Белия пуловер.
— После всичко свърши. Край — отговорих аз. — Михаил (посочих с пръст неподвижния, пребледнял Михаил, бившия си бос) го освободиха от изолатора и той моментално избяга. На първо време предполагам, че се е криел из наети квартири… После се е окопитил, минал е през развалините на нашата банка, успял е да позакърпи положението, събрал е всичките пари, които е успял да докопа, и забягнал. Напуснал Москва. И Русия напуснал. Закотвил се в родната си Белорусия. Тя вече е отделна страна, там си имат свои закони…