— Нищо — прошепна Михаил.
— Че защо така?
— Тия хора… дето се вика… се укриха.
— Потърси ли милицията?
— Да. Неофициално, естествено… направих справка… Там ми казаха, че съм се забъркал с професионални мошеници. Че те имали фалшиви паспорти, Интерпол ги издирвал и тъй нататък…
— А платове?
— Платовете си останаха у мен. Но те… Не вървят. Дори преоценени. Дето се вика… отдавна били демоде. Никой не ги иска.
— Заложи ги в банката — обади се мълчаливият до този момент Трети.
Михаил простена слабо.
— Пробвах. Не става. Банката вика експерт, за да оцени, дето се вика, залога, и експертът…
— … казва, че стоката е боклук! — завърши Кокалестия. — Прав ли съм?
— Да.
— Хайде сега да видим какво излиза! — изведнъж надигна глас Третия. — На тоя, дето ти е откраднал шестстотин хилядарки, не си му направил нищо.
— Простил си! — басово отрони Белия пуловер.
— Да, простил си — продължи Третия. — Махнал си с ръка! Или те е било шубе да повдигаш въпроса! Минава време и отново те премятат. С четиристотин хиляди. И ти пак нищо не им правиш. Пак им прощаваш! Майната му, викаш, момчета, гледайте си кефа! И на тия си простил, и на ония! Само на него, на Андрей, не си простил нищо! Той е работил за тебе. Лежал е вместо тебе. И ти решаваш, че те е лъгал и го изхвърляш на улицата, обираш го, правиш го просяк! И какво си тогава, а?
2
Неочаквано проумях, че и бледата физиономия на бившия ми приятел, и самият разговор не ми носят никакво задоволство.
Само преди пет минути се хващах, че злорадо се подсмивам, а сега гледката на жестоко страдащия човек ми се стори крайно отблъскваща. Бившият бос седеше, притиснал гръб в ъгъла на дивана, и криеше китки между прилепените си колена. Измъкваше разтрепераните си ръце само за да изпуши поредната цигара. Палеше ги през минута (аз също ликвидирах за два часа цял пакет; останалите дискутиращи, включително стопанинът на къщата, се вълнуваха много по-малко и не димяха толкова активно, Белия пуловер пък изобщо не пушеше).
Лицето на Михаил, едно време бледорозово, с изобилни плътни бузи, с ярки устни, сега можеше да представлява посмъртната му маска, дори и цветът съвпадаше — гъсто сив с жълти оттенъци. Криеше очите си от всички. И изобщо се стараеше да запази самообладание.
Намираше се сред хората, които цял живот беше ненавиждал.
Болно ми беше да го гледам, станах и излязох от стаята. Отидох в кухнята.
Престъпният свят на нашата страна никак не е богат.
След излизането от затвора ми останаха някои познанства сред криминалните среди. Не че ми бяха толкова необходими, по-скоро от любопитство. След като изкарах няколко вечери в компанията на крадци и бандити, открих с известна изненада, че парите не са никак чести гости в джобовете им.
Браточките де факто мизерстваха, господа.
Мнозина не разполагаха с пукната копейка. Едно по-възрастно и по-късметлийско малцинство балансираше около прага на низшата средна класа: градски апартамент, кола, понякога и гараж. Наистина, автомобилите впечатляваха с комфорт и разкош, но произходът на огромните лъскави „мерчовци“ и „баварци“ не беше тайна за никого. Крадени, пребоядисани, с пренабити номера, тези лъскави брички създаваха на собствениците си повече главоболия, отколкото удоволствие от експлоатацията им.
Някои по-млади групировки изобщо не разполагаха с друга собственост, освен колективно придобитата кола, живееха по няколко души в квартира под наем, развличаха се с пиене и видео; не виждаха никаква реална перспектива.
Бяха настанали тъжни времена. За въоръжени грабежи друсваха по двайсет години. Обирите по домовете се усложниха: богатите къщи, оборудвани със сигнализация, стоманени врати, портиери, вече не бяха лесна плячка. А най-важното — предприемачите, проклетите паралии, престанаха да търсят покровителството на браточките. Бизнесът не желаеше повече да си плаща рекета. Гражданите станаха по-умни, по-предпазливи, по-опитни и по-добре защитени.
Домът, в който гостувах и в който се опитваха да убедят моя бивш приятел, че е абсолютно неправ, не представляваше, разбира се, някакво бандитско свърталище. И все пак в малкото жилище (в периферията, до метростанция „Тьоплий стан“) не личеше благосъстояние. В много скромното антре много скромно висеше самотно съвсем скромното палто на домакина. Стаята, където се провеждаше разговорът, беше обзаведена доста бедно. Кожените фотьойли, изкърпени на няколко места, изглеждаха почти жалки. Куп полупразни винени шишета бяха наредени на перваза на прозореца.