— Така е — кимнах. — Взели са чуждото и са го похарчили за себе си. Само един човек, един-единствен, направи точно както го казваш. Само един човек сложи на масата пред мен пачката и каза: „Това си е твое, непипнато, вземи го.“ Само един човек.
— Кой?
— Жена ми.
Огромният бандит помълча с уважение.
— Ще рече — каза той след паузата, — де факто ти е провървяло в живота, братле.
Той с голяма симпатия ме хвана за раменете, без усилие ме приповдигна (стъпалата ми се отделиха напълно от пода) и веднага внимателно и бързо ме пусна обратно.
— А парите ще ги имаш, аз отговарям! Хайде, ела да си кажем чао. Ако трябва някога да си прибираш нещо от някого, свиркай без проблеми. Окей?
— Окей — отвърнах тъжно.
Те пуснаха Михаил да си ходи. Дадоха му две седмици да събере парите.
Дочаках обаждането на десетия ден вечерта. Разказаха ми накратко, че като излязъл от страшното място, моят бивш приятел, бивш бос и съдружник Михаил веднага отишъл в милицията. Заявил, че бил отвлечен от изнудвачи. Само чудо му помогнало да се изтръгне от лапите на престъпниците.
Бандата била незабавно арестувана. Но тъй като не били намерени никакви улики, потвърждаващи изнудването (откъде да се вземат?), злодеите веднага били освободени.
Моят бивш приятел и бос изчезна без следа.
Това беше краят на тази азиатска история.
Ако някой някога ме попита в кой момент от живота съм изпитвал най-голямото възхищение, ще му разкажа, че един ден ми бе демонстрирана ослепителната прелест на човешката подлост. И видях, че няма на този свят нищо по-прекрасно от подлостта — откровена и химически чиста.
Втора част
Глава 14
1
Точно в шест сутринта отворът над желязната врата изригна някаква помпозна музикална фраза. Радио „Маниак“ оповести цялата страна за началото на новия есенен ден.
Обитателите на килията в Лефортовския изолатор се размърдаха. Почти със затворени очи те вяло изпълзяха от леглата си, надве-натри втъкнаха тънките сини одеяла под степаните дюшеци, нахлузиха шаячните панталони и отново се излегнаха — сега върху одеялата. Увиха се с куртките си. Почесаха се, засумтяха и отново утихнаха.
„Правилата за поведение на задържаните под стража и осъдени лица“ позволяват на всеки арестант да спи, ако иска, по двайсет и четири часа в денонощието. От шест сутринта до десет вечерта обаче постелята трябва да има приличен вид. За неподчинение се полага карцер.
Единият от тримата жители на килията не заспа. Мрачен, той седна на леглото и се вторачи в една точка със спрял, почти обезумял поглед. Косата му стърчеше. Лявата буза с отпечатък от плоската и твърда затворническа възглавница, беше леко отекла. После няколко пъти тръсна глава, за да прогони остатъците от съня, и с боксьорско движение удари с длан главата си над слепоочието, предизвиквайки екот и болка в черепа. Така си стимулираше нервите.
Той мушна стъпалата си в замръзналите през нощта пластмасови чехли и се изправи. Наля ледена вода в емайлираната чаша и бързо я превърна в гореща с помощта на електрически бързовар; после старателно си изми с нея очите, обилно наплиска клепачите, а след това и цялото лице, като редуваше врялата вода от канчето с ледената от чешмата, и с рязко сменяне на топлината със студ докара мозъка си до звънлива яснота.
Този жилав, но с тънки кости и рамене двайсет и седем годишен субект, някой си Андрей Рубанов, съвсем доскоро, буквално допреди няколко дни, възнамеряваше да подкупи със замах целия правозащитен апарат на страната. А след това весело и делово да изскочи от следствения изолатор, както богатите юпита изскачат през разтворения люк на личния си аероджет, с едната ръка пъхат бакшиша в сутиена на стюардесата, а с другата потупват пилота по рамото.
Той високомерно се надяваше на парите си и на своя приятел — съдружник и бос Михаил. Босът излезе на свобода преди пет дни. Изглежда, наистина го бяха взели за домакин, а не за банкер. Не успяха да съберат сериозни улики срещу него. И го пуснаха да си ходи. Главата на нелегалната банка се размина с наказателното преследване и остави вместо себе си специално подготвен за целта човек. Своя васал. Своя зиц-председател. Момче за пандиза.