— Добро утро, Демби! — каза той с пресипнал глас. — Какво си се натъжил, братко? Да не ти се е объркал животът, а?
Въпросът се адресираше до втория ми съсед — един извънредно пълен човек на име Вадим, впрочем само аз го наричах по име, Фрол използваше единствено прякора.
Шишкото лежеше мълчаливо, на лицето му беше изписан израз на дълбока тъга.
— Писна ми да лежа — лаконично отвърна той с високия си глас.
— Като ти е писнало — обеси се! — посъветва го строго Фрол. — Вържи си примката ей там, в ъгъла, тихичко. Шнурът на бързовара ще свърши работа. Пък ако не можеш сам да се оправиш — потърси помощ, хората са отзивчиви, помагат…
Засмяха се.
Двамата ми съкафезници имаха няколко варианта на подобни черни шегички за размяна. Вярно, смехът беше прекалено пандизчийски: зъл, преувеличено силен, преминаващ в пристъпи на тежка, давеща кашлица. Двамата заедно изглеждаха като стари приятели. Казаха ми, че делят една килия от четири месеца.
— Като спомена бързовара — с прозявка рече Фрол, почесвайки вече бицепса. Татуираният там комар с милиционерска фуражка и майорски пагони се размърда: опита се да прониже с косматия си хобот лакътната вена, по която по дължина се виеше надпис с готически букви: „няма кръв, изпиха я ченгетата“. — По едно чифирче, господа? Какво ще речеш, Андрюха, подкрепяш ли?
— Не. Аз съм на кафе.
— А аз на салам — заяви дебелият Вадим.
— Както кажете — измърмори Фрол и се изправи.
Утринният му тоалет представляваше сърцераздирателна гледка. Целият татуиран, ужасно прегърбен, кокалестият мъж се подпря с двете ръце на краищата на умивалника и започна бавно, на няколко пъти да изкарва храчки и сополи, издавайки стържещи звуци с носа и гърлото си. Тихите стонове, псувни и кашлица продължиха няколко минути. След това ръбестият изрисуван чичка напълни устата си с вода и няколко пъти я разкара между бузите — това му заместваше миенето на зъбите.
След като приключи, той скочи върху одеялото си, примъкна се към масата, която е уместно да наречем „кухненска“ (тук държахме посудата и храната, сложени върху няколко слоя вестници) и се вглъби в приготовлението на сутрешния си чифир.
Сипа петдесет грама сухи чаени листа в сто и петдесет грама вряща вода и побърза да захлупи канчето със специален самоделен похлупак.
Да наблюдаваш Фрол, който очаква най-желаната утринна доза, беше жива мъка. Трепереха не само ръцете му, трепереха дори раменете и главата с тънката жилеста шия.
Над двайсет от неговите четирийсет и осем години бяха прекарани по затвори, лагери и изолатори. Той беше „урка“, ще рече, професионален криминален престъпник. Фрол лично ми съобщи основните жалони на своята биография. Още в първите часове на познанството ни. С думи прости. Докато разказваше, той барабанеше със здравите си къси пръсти. Татуираните по ставите им апашки пръстени сякаш святкаха със скъпоценните си камъни, които не съществуваха, но се подразбираха.
… Но ето че напитката е готова. Горещото метално канче потъва между дланите. То излъчва, изпълвайки цялото пространство на килията, този най-горчив, най-гъст, най-силен аромат; ето я и първата глътка, която е най-важна, понеже кофеинът е по-лек от водата и изплува на повърхността на съда.
Запалва се цигара. Отминават няколко мъчителни секунди — и по лицето на изрисувания апаш избива израз на дълбоко, почти библейско страдание. Понеже не съществува отрова, по-горчива от пандизчийския чифир! И тутакси мъченическата гримаса се променя в ухилена — безобразна, влажна, маймунска. Затворникът кореняк вдига към мен насълзените си, лъснали очи и ми намига, както биха намигнали сто хиляди непоправими оптимисти.
— Сега да имаше да дръпнем и по една трева — отронва той с тъга.
— Аха — прозява се Демби. — Хубава, чуйска8 трева…
— Ти пък — пръхти Фрол. — Какво разбираш от чуйска трева?
— Служих в КЕЧ-а — пояснява Демби.
— И какво?
— Такова. Почти всички в ротата бяха казахи.
— Ясно.
Новите ми приятели са абсолютно различни. Преди всичко по телесна геометрия. Дебелият Вадим — огромен, безформен, с римски нос и бледосини очи, със следи от всевъзможни пороци по лицето и тялото си — се състоеше от сфери и овали. И главата, и раменете, и задникът, и коленете — всичко изглеждаше прекалено закръглено. Докато тялото на Фрол, напротив, цялото беше конструирано от прави ъгли и призми. Стърчаха и скулите, и ключиците, и брадичката, и носът, и ушните хрущяли, и лактите, и кокалчетата на пръстите му.