Когато те двамата, застанали с гръб един към друг, оправяха леглата си, ми се струваше, че острите ъгли на хърбавия рецидивист всеки момент ще спукат пухкавите окръжности на Демби и той ще се пръсне като балон.
Гласовете им също не се съчетаваха. Фрол скърцаше шумно като ръждясал подемен механизъм, докато Демби тихо извайваше мелодични фрази.
Двамата съвършено различни мъже ги обединяваше само едно: бяха много прегърбени. Наум за себе си ги наричах „кривите гръбнаци“.
Демби се изми шумно, тресейки меса. Взе опакованото в найлон парче луканков салам, обели го и го сложи върху чистия вестник.
— Салам! — провъзгласи той. — Има ли желаещи?
Фрол поклати глава — той още изживяваше утринното най-разтърсващо кофеиново надрусване. Аз също отказах.
Демби сви рамене, свали от рафта книга, а от нея извади дълга ивица твърд картон. Тя служеше не за отбелязване на страници, а за линия — по ръбовете й бяха отбелязани сантиметрите. Демби най-внимателно измери месния цилиндър, взе затворническия нож — парче пластмаса, грубо подострено о металната рамка на леглото — отряза няколко тънички резена от изделието и задъвка. Сутрин той не признаваше нито чай, нито хляб.
Първо сладострастно подушваше полупрозрачното парче салам, после най-внимателно го оглеждаше и чак накрая го слагаше в устата си; устните моментално се затваряха, скулите и брадичката се раздвижваха наляво–надясно, дочуваше се плисък на обилно отделяна слюнка и с няколко мощни дъвкателни движения на ченето зъбите смилаха резенчето салам. Малките сини очички ту се стопляха замечтано, ту напротив, с подозрение обхождаха околното пространство: дали не се е появил някой, способен да извърши покушение срещу нашата главна ценност? Най-подир сдъвканото потъваше в хранопровода след предпазливо, но скоростно преглъщане, съпроводено от гърлен стон, а пръстите вече с любов опипваха следващото тъмнокафяво парче месо, което приличаше на предреволюционна монета.
За разлика от бедния като мишка Фрол Демби в миналия си живот, на свобода, го е раздавал като богат човек, управител на строителен тръст. Неговите колети с храна по нищо не отстъпваха на моите. Анцугът явно не беше купуван от сергия на пазара. Моят, естествено, струваше най-малко два пъти по-скъпо. Но сега тази мисъл, кой знае защо, вече не ме топлеше. Подкарал втория си месец в лефортовските килии, завъдил съседи, потопил се в затвора като в блато, аз се улавях, че започвам да забравям доста неща. Реактивният късметлия Андрюха, сополанкото паралия, беше останал в миналото. Миналото няма повече да се върне. Новобогаташът Андрюха — също. Неговото място в пространството днес беше заето от съвсем различен човек — предпазлив реалист.
… Още през първия ден Фрол с много търпение и такт ми обясни кое как е и как да си уредя бита.
Не беше никак лесно. Трима зрели мъже прекарваха дните си на площ от десетина квадратни метра. Всеки имаше своето бельо, своята посуда, дрехи. Всеки искаше да яде и пие, да спи, да се движи, да се облекчава и да се поддържа чист. Никак не е лесно да се нагласи всичко така, че съседите да не се сблъскват челно в опитите си да се пресегнат за химикалката или пешкира.
Вертухаят, който през две минути поглеждаше през шпионката — „зъркел“ на затворническия език, — можеше да ни вземе за пътници в купе на влак по далечен маршрут. Същите чехли, анцузи, фланелки. Теснотия. Примитивен и твърд мъжки ред. Тук е пастата за зъби, там е боклукът, тук — съдинките и храната. Само че накъде пътуваше нашият влак?
2
След чифира Фрол се окопити, стана активен, заизлъчва жизнелюбие и бодрост. В такива моменти той просто не можеше да седи неподвижно.
— Братлета! — изскърца той. — Ще мръдна малко. Възражения?
Щом нямаше възражения, старата кримка се заразхожда напред-назад из тясната ивичка свободно място между леглата: от ръба на далечното легло до вратата и обратно. Пет крачки натам, четири и половина на обратно, половин крачка отиваше за обръщането.
Дори аз бях придобил навика да се движа от стена до стена. Макар че лежах едва от месец. Бях изминал километри по този начин в борба с хиподинамията. Освен това още Ницше е казал, че не може да се вярва на нито една мисъл, която не е родена в свободното движение на цялото тяло.
— Чувай, Демби — обади се Фрол. — Вчера забравихме нещо.