Демби се усмихна снизходително.
— А кой ще определя кой филм е кофти, а кой става?
Фрол сви рамене.
— Женорята! Нашите сестри и майки. А и поповете. Специална комисия. Нека всичкия тоя боклук — наркотиците, човекоядците, сексманиаците, кръстниците — да минава през комисия. Ами че да! Сто уважавани женски и сто попа. Тайно гласуване. Аха. И там решават всичко: ей тоя филм го въртим в обикновените кина, а тоя — в специално закрито кино.
— Ясно — Демби се усмихна още веднъж. — А кой тогава ще подбира женските и поповете за тая комисия, а, Фрол? В киното, ако не знаеш, се въртят пари, ама пари, ти казвам! Полекичка може да си пробутат удобните и нужни хора и те ще си гласуват всичко, както си му е редът, срещу рушвет…
— А за рушвета — разстрел!
— За жените и поповете?
— Да! Да! — страстно се провикна Фрол и се закова на място. — Че как иначе? Не, не мога аз така, ще си извъртя още едно чифирче, пък вие както щете. Трябва да се разстрелва, Демби, обезателно трябва. Публично. Показателно. Аха. И да го дават в новините. Цялата страна да им види позора, да си го носят и децата им…
— Идеалист си ти, Фрол.
— Може и така да е. Но не бива открито да се прожектират откаченяци и катили. Да не говорим пък да се правят филми за тях. Давай нататък…
Демби сведе поглед към вестника и промърмори:
— Чуден човек. Колко си патил от ченгетата, цял живот по затворите, а призоваваш към разстрели…
Фрол го погледна строго.
— Знаеш ли какво ще ти отговоря, приятел? Целият ми живот е лайна и бълвоч. По-добре да ме бяха разстреляли. Войничетата. До стената, както си му е редът. Де да ме бяха разстреляли! Ей сега, както си знам всичко, да ме питаш — какво избираш, драги, двайсет години затвор на пет пъти или до стената? — веднага избирам стената. Чифир искаш ли?
— Не.
— Ами ти, Буда?
— Благодаря — отказах учтиво и оставих учебника настрана.
Беше дошло време за друга дейност. Измъкнах изпод възглавницата голяма тетрадка, взех от рафта парцалив том на Рекс Стаут (собственост на затвора) и започнах да преписвам книгата на ръка.
— Гнус ви е, а? — пошегува се Фрол. — Ясно. Бабината ви и на двамата. Та ви казвам, братлета: по-добре е да си гризнеш куршума благородно, отколкото цял живот да се мотаеш по лагерите. Когото не са разстреляли, когото са пожалили — той трупа злобата и лайната в себе си и ги разнася по белия свят. Включително като снима вредни филми. За човекоядци и търгаши, за гадове най-различни. Имаше един такъв Ленин, Владимир Илич се казваше, не знам дали сте го чували. В нашия лагер в Потма едно време, през седемдесет и пета, в библиотеката имаше само две пълни събрани съчинения — неговото и на Джек Лондон. И единия, и другия съм ги изчел. Повече разстрели! Това го пише Улянов-Ленин. Във всяка трета статия — повече разстрели! Той е бил гений, виждал е нещата в дълбочина. Причините е виждал. Гнилото семе трябва да се изкоренява до крак. А ти за филмчета ми приказваш…
3
През цялото време, докато траеше този разговор, си мълчах и пишех в тетрадката.
Още от първия ден на затворническия ми живот, щом се сдобих по волята на началството с двама възрастни съседи, петдесетгодишни мъже, си наложих правилото да нарушавам мълчанието само ако някой от тях се обърне към мен с въпрос или молба. През останалото време си държах устата затворена. Откритият от мен принцип на затворническото съжителство имаше проста формулировка: живей както искаш, но не пречи на другите. Не докосвай човека и неговите вещи. Не му вреди с нищо. Не се натрапвай със съвети. Не изказвай мнения. Но и самият ти се занимавай само с това, което ти е необходимо, върши си своята работа и никой няма да ти пречи, да те разсейва, ако самият ти не пречиш на никого.
— Андрюха — попита изведнъж Фрол, — какво правиш?
— Преписвам текста — отвърнах дружелюбно. — Защо?
— Преписваш текста от книгата?
— Да.
— Защо?
— Искам да опитам нещо.
— Като например? — настоя Фрол.
— Да си променя почерка.
В сивите очи на татуирания дядка се изписа смайване.
— И как точно искаш да го промениш?
— Изцяло.
— Не, не ме разбра. По какъв начин?
— Много просто — отвърнах сериозно. — Всеки ден преписвам по една страница текст от която и да е книга. В продължение вече на единайсет дни. Но не пиша с обичайния си почерк, а с печатни букви. Смятам да направя така, че ръката ми да забрави. Да отвикне.