Първата отсечка е най-тежка. Защото е първа. Плюс това маршрутът минава по градските улици, по тесния тротоар. Трябва не само да поддържаш скорост, но и да лавираш между пешеходците. Добре че те, долавяйки зад гърба си общото трополене на множество бързи крака, сами се сещаха да направят път. Освен това зимните тротоари са хлъзгави; разсееш ли се — падаш, удряш се, може да разтегнеш мускул, така или иначе — изоставаш. А никой не искаше да изостава.
Малкото фабрично градче през зимните вечери скучае и се мотае. Тежко въздишащи, вмирисани на алкохол чичковци се събират пред винарските магазини. Младежта, облечена по последната мода — плъстени ботуши, грейки, ярки шалове и скиорски шапки, — търси приключения в топлите входове на блоковете или на опашките за кино. Скърцащи студени автобуси карат от един празен магазин за хранителни стоки към друг празен магазин за хранителни стоки бледи широколики жени, облечени в сиво или черно.
А ние отминавахме на бегом техния блед, сив живот: сбита група усърдно пъшкащи, потънали в пара момчетии. Бързи и силни спортисти. С такива е по-добре да си нямаш работа. Такива няма да се въртят пред щандовете за алкохол. Такива смятат, че е под достойнството им да киснат с часове по стъпалата в топлия вход, изразходвайки младостта си в празни приказки.
Тичахме сурови, задъхани — и уважавахме себе си за тази целеустременост и сила на волята.
Естествено, устремът ми не бе насочен към олимпийските награди. Медалите, лавровите венци и почетните стълбици не блазнеха тринайсетгодишното ми сърце. Бях наясно, че пътят към големия спорт е фактически затворен за мен. Късно е да се започва спортна кариера на моята възраст, вече ми го бяха обяснили.
Преди половин година моите родители се бяха преместили от село тук, в това подмосковно градче сателит. Воден от мечтата си, аз моментално се устремих към ледения дворец, в хокейната школа. Кънките и стиковете бяха моя страст. Но гърчавото хлапе с тънки рамене и тесен, астматичен гръден кош не хвана окото на треньора, а най-важното — не пасна на възраст. Там търсеха осем-деветгодишни. Другите ги бракуваха.
Аз не се предадох. Татко и мама бяха избрали да живеят в особен град. Построен веднага след революцията по заповед директно от върховните вождове, той беше с три стадиона, два басейна и десетина отделни спортни зали за своите сто хиляди жители. Освен това и два огромни завода, които произвеждаха много тайна продукция, за нея не се говореше на глас дори пред будките, където точеха бира. Очевидно партията и правителството бяха решили да понижават равнището на дрънкане сред населението именно с помощта на усилено насажданата физическа култура. Тук процъфтяваха секциите по бокс, борба, футбол и хокей, волейбол и баскетбол, атлетика — както лека, така и тежка, и плуване — както обикновено, така и синхронно.
Не ми беше трудно да избера своя спорт. Колоездене! Какво може да бъде по-прекрасно от омайния полет по асфалтовата лента, яхнал лъскавия състезателен механизъм, облечен с ярка фланелка с пришити на гърба джобове, в които можеш да пъхнеш бутилка с вода или резервна вътрешна гума?
Кой можеше да предполага, че страстта към яхането на двуколесния приятел ще рефлектира в изтощителни десеткилометрови кросове в дъжд и сняг? Но аз не бях свикнал да се предавам без битки. Точно като оня бузест пионер от заставката за кинопрегледа „Искам всичко да знам“.
Криволичещият път през града с много виражи и смяна на темпо свърши при завоя към околовръстното шосе. Предстоеше ни да тичаме още три километра по твърдия удобен асфалт, след това да свием по черния път за вилната зона, да изминем още километър през гората, после да се обърнем, да изчакаме изостаналите и да изминем дистанцията в обратна посока.
Не мислех за това, което ме очаква. Иначе е по-добре направо да спреш, да се обърнеш, да се върнеш в съблекалнята, да си прибереш партакешите и да се отпишеш от секцията. Да напуснеш славните редици на олимпийските резерви. Защо да мислиш? Трябва просто да тичаш. Да правиш ритмични вдишвания и издишвания, да движиш тялото, да местиш краката. Няма нищо за мислене.
Стъпили на асфалта, девойката и двамата старши с удоволствие увеличиха темпото, но новаците се държаха; никой не напусна групата. Съпроводени от бодрите клаксони от редките камиони, пешаците велосипедисти се носеха като нагорещени живи гюллета. В мастилената тъмнина — че къде и кога в тази страна са се осветявали покрайнините на провинциалните градчета? — святкаха само подметките на бегачите.
На това място основната група се поизмори. Старшите заедно с майсторката на спорта дръпнаха напред. Девойката намали темпото и се провикна назад със звънлив учителски глас: