— По-активно, по-активно действай!
И се засили, естетически безукорно въртейки кръглото си дупе на истинска олимпийска резерва.
Увеличих скоростта, проклинайки наум всичко живо. Само да ми стигне въздухът. Само да не се разхъркам още тук, насред замръзналия път, на първата, най-тежката третина от дистанцията. Астмата е заболяване на нервна почва. Щом престана да вярвам в своите сили и тя отново ще надделее. Ще ме победи, ако се уплаша.
Когато потта започна да разяжда очите ми, а белите дробове заработиха в пределен режим, алчно всмукваха порциите парещ въздух, аз по навик започнах да мечтая колко е хубаво ей сега изведнъж да спра. В спорта това се нарича великодушно „незавършил състезанието“. В отчетите за всяко спортно състезание срещу името на последния неудачник равнодушно се пише: „Еди-кой си и Еди-кой си не завършиха състезанието.“
Да не завършиш състезанието — това е нещо нормално, това ще рече, че си същият спортист, както и всички останали, не си по-слаб от другите, просто днес се е случило така, че не си завършил. Няма страшно. Следващия път ти ще си победителят.
Но всяка олимпийска резерва, дори хлапето, вчера започнало тренировките, знае: нищо не бива да се отлага за следващия път. Най-малко победата.
… Може пък — мечтаех си, заковал поглед в равномерно движещите се плешки на тичащия пред мен приятел — да приложа хитрост: да се направя, че съм стъпил накриво, да се спъна, да политна живописно; да изостана безнадеждно от всички, да си поема дъх и в лек тръс да се прибера обратно на стадиона, а после да покажа на треньора синините и драскотините по одраните си колене. Понякога ту един, ту друг дребосък от компанията правеха този номер, ако ножът опираше до кокала. Но треньорът не обичаше шмекерите, а старшите ги гледаха с пренебрежителна усмивка.
На тринайсет години особено болезнено усещаш усмивките на приятелите. И аз не спирах. Бях издържал вече трийсет тренировки. Трийсет пъти бях стартирал и финиширал. Не бях пръв, но не бях и последен! Десеткилометровият крос вече не ми изглеждаше толкова кошмарен, колкото през първия месец. Научих се да дишам правилно и да си разпределям силите. Реших да отпадна от състезанието някой друг път. Не този.
Прокараният в гората с булдозери снежен път беше преграден с червено–бяла бариера. Нататък, в черната мъгла, се мержелееха дървените извънградски къщи. На това място групата спортисти направи кратка пауза. Майсторката на спорта спря на място, но не спря да се движи. Тя подскачаше, тичаше на място, клякаше, шумно вдишваше и издишваше. Всички, които не се бяха откъснали от лидера, повтаряха нейните движения.
Изчакахме изостаналите.
Мразът пращеше в заледената гора наоколо, голите криви клони леко се поклащаха от бавния вятър. Дрезгаво лаеха две-три кучета — отдалеч, от подножията на потъналите в мрак къщи и къщички, чиито собственици бяха преградили достъпа до своя градинско-плодов рай с огромна желязна тръба.
— Не спирай! — командваше неуморната девойка. — Мърдай! Поддържай топлината! Всички ли се събраха?
— Май да…
— Напред, напред!
Колкото и да не се искаше на полумъртвите от умора малчугани, почивката беше свършила. Престоеше да се измине изтощителният маршрут по ледените пътеки и асфалтовите банкети в обратна посока.
Групата все пак се разпадна. Бегачите се бяха разтеглили на поне стотина метра. Майсторката на спорта и двамата старша възраст пак спринтираха, но плътно зад тях се бяха лепнали няколко от най-упоритите и бързи момчета, другите бяха поизостанали, на опашката се мъкнеха губещите сетни сили аутсайдери.
Внезапно установих, че не съм сред последните и дори не по средата, а директно зад гърба на единия от двамата старша възраст. Вярно, престижната позиция ми струваше напрягане на всички сили. Големите пък тичаха без капка напрежение и дори си говореха, сякаш тази адска дистанция беше за тях само развлечение.
Дадох още газ, забих брадичка в гърдите — така по-лесно се мобилизирах — и изпреварих всички.
— Охо! — добродушно се изсмяха големите. — Ситният май се откъсва!
Някой ме замери в гръб със снежна топка, но не улучи.
Лидерството се оказа трудна работа. Много по-лесно е да те водят, отколкото ти да водиш, осъзнах аз. По-лесно е да дишаш на някого в гърба и да се мъчиш да не изостанеш, отколкото да принуждаваш себе си и само себе си да тичаш по-бързо и по-бързо.