Приятелите от двора отдавна бяха открили сезона, с наслада препускаха по асфалтовите алеи, покрити все още тук-там с локви от пролетната киша. Аз също изкарах желязното си конче, ръждясало на няколко места. Напомпах гумите, натегнах веригата, вдигнах малко седалката. Естествено, вече ми се искаше не да препускам като децата из градинките, а да се състезавам с истински спортен велосипед. На истинско състезание.
Но в този момент групата се напълни с новаци, цяла тълпа, всички до един здрави, хитри, осъзнали още на дванайсет години, че през зимата колело не се кара. Запишеш ли се през зимата, ще те карат да тичаш! Трябва да изчакаш топлите месеци, тогава е лесно.
Станахме двайсет и петима — на десет колела. Всяка тренировка започваше с тихо съскане, конфликти и бързи сбивания. Днес съм с червения. Тогава аз съм на зеления. Не, зеленият е мой, още от предния път съм си го заплюл.
Заплюл ли? Да не си го купил? Мой — значи мой. Изчезвай. Ти изчезвай…
Треньорът виждаше всичко, но само се подсмихваше под мустак. В спорта слабите характери не пробиват. Нужни са момчета зли, упорити, с каменни брадички. Сами ще се оправят. От двайсетимата ще остане един, фанатик, достигнал до изискванията за първи възрастен разряд. Следват две години упорита работа (с всекидневни тренировки, два пъти седмично — тежки, с натоварвания до припадък), докато се покрие нормативът за кандидат-майстор на спорта. Званието „майстор“ постига един от хиляда.
Големите не ни обръщаха внимание, те постоянно киснеха в работилницата с изцапани от греста ръце. Те сглобяваха сами своите велосипеди. Спици, седалки, джанти, вериги, кормила, рамки — за тях това звучеше като поема. Но не и за мен.
Към средата на май окончателно се бях разочаровал от велосипедния спорт. Този спорт е прекрасен. Аз обаче не исках да се бия заради велосипедите. Не бях се записал да тренирам бокс. Имаше нещо дълбоко сбъркано в това, че на трима души се падаше едно колело. И аз напуснах.
Главният урок, който научих през тази зима, се съдържаше в една-единствена дума. В съвета, или моралното правило, или заповедта на треньора.
Тичай.
Ако искаш да постигнеш нещо — тичай. Тренирай. Налагай се на себе си.
Лавирай между унилите, вялите, нетрезвите, между ония, които са объркали дишането.
Тичай. Действай. Откъсни се. Победи своята слабост.
Изпревари всички — право към целта. Не почивай. Не мечтай. Не се самосъжалявай. Не се озъртай. Не се съмнявай.
Така ще победиш.
Тичай, дишай, отблъсквай се от земното кълбо. Ако си преодолял себе си, има ли нещо, което да не преодолееш? Няма.
Глава 17
1
В първия ден на октомври — сух, прохладен, звънтящ, тревожен — разходката беше повече от сполучлива.
Падна ни се каре номер петнайсет. Най-широкото, наречено „президентско“. Тук можеше дори да се тича в кръг. Освен това беше разположено отстрани на сградата и вятърът го продухваше от край до край. Свежият есенен въздух леко и свободно се лееше в дробовете. Циментовият под беше гладък, нов, без пукнатини. Истинско удоволствие е да упражняваш тялото си в такива условия.
Постоях няколко минути с отметната назад глава, вдишвайки интензивно праната, след това се съблякох до кръста, положих фланелката си върху дървената пейка, вградена в стената, и се затичах. Не в кръг, разбира се, това би било прекален разкош, в крайна сметка, не се разхождам сам, трима сме — а по права линия, от стена до стена. Но поне имаше много място. Можех да размахвам и ръце, и крака.
Приятелите съкилийници днес са с мен. Обикновено, когато ни викат за разходка, те все още спят. Но веднъж на няколко дни кривите гръбнаци все пак излизат да подишат. Сега са седнали до стената, примижали от дневната светлина: Демби е подпрял гръб, а Фрол е клекнал, запалил е цигара и плюе в краката си.
Увеличих темпото. За да не губя скорост при обръщането, достигайки стената, се подпирах на нея с две ръце и силно се оттласквах. Колкото по-бързо тичаш, толкова повече кислород постъпва в тялото ти — всички го знаят.
Зад високата два човешки боя стена от съседната клетка за разходки също се чуваше тропот и силно пъшкане. И там някой се движеше усилено в опитите си да победи хиподинамията и затвора. Мислено изпратих поздрав до неизвестния ми събрат. Може да е министърът, с когото сме по едно и също ДЕЛО. Но аз никога няма да науча нищо за съседа оттатък стената. В този елитен следствен затвор обитателят на една килия при никакви обстоятелства, дори и за кратък миг, не може да се срещне с обитател на друг бокс. Когато отивам на разходка или в банята, или на разпит, останалите арестанти чакат реда си зад вратите. И ако аз се връщам от разпит, а насреща ми водят някого, когото мога само да чуя, конвойният спешно ме набутва в „буркана“ — специална ниша метър на метър, която се затваря отвън с резе. За удобството на персонала такива „буркани“ са разположени на много места из учреждението, във всички коридори през равни интервали.