— Не трябваше да разговаряме тук…
Нашето мазе беше с опърпани стени и издран под, мебелите бяха евтини и остарели. Но до стената се бяха наредили четири чисто нови банкнотоброячни машини „Магнър“, грижовно затулени с пластмасови капаци, до другата стена — две машини за унищожаване на документи. Всяка от тях за секунда правеше на ситни конфети неделния брой на вестник „Комерсант“ (лично го бях проверил). До вратата светеха два огромни монитора с изводи към шестнайсет камери за външно видео наблюдение. Стоманената врата с титаново покритие по периметъра тежеше двеста и петдесет кила. Срещу вратата се беше кротнал сейф, който тежеше три пъти повече. Бяха го вкарали тук четирима хамали със специална количка с хидравлика. Операцията струваше колкото три чифта от обувките, които носех. Наложи се да платим на хората малко повече, за да си държат човките затворени.
Озовал се на такова място и чул приказки за откраднат милион, дори и печен човек, дори и адвокат по наказателни дела ще се замисли. Дали си струва рискът?
— Той май така и не разбра кой съм аз.
— Хм — реагира босът. — Ами ти самият схващаш ли кой си ти?
— Естествено! Аз съм млад и перспективен руски предприемач. Финансист. Плюс далавераджия. Освен това съм човекът, който ти пази задника.
Михаил ме погледна без усмивка. Бяхме приятели, но приятелството ни се развиваше като отношения между зрели и сериозни хора. Фамилиарността беше изключена. Особено в работно време.
— Хубаво — кимна босът. — Като тръгнеш да пееш в милицията, не споменавай, че си далавераджия. И за моя задник също недей да говориш. Съсредоточи се върху факта, че си финансист и… как го каза… млад и начинаещ.
— Перспективен — поправих го аз.
— Да, и това да не забравиш.
Такива шеги си разменяхме в средата на лятото на деветдесет и шеста година, когато вече бяхме наясно, че сме на мушката.
Ето една обикновена история. Двама юноши, които не се познават помежду си, бяха пристигнали в главния град на страната, за да учат. Беше им провървяло. Бяха приети да следват в най-добрия университет на света. Но през последните десет години от хилядолетието всичко в страната се обърна нагоре с краката. Престижните някога хуманитарни професии на журналиста и психолога не можеха вече да гарантират нито някакво материално благополучие, нито дори къшея хляб. И младежите с характерната за тях дързост зарязаха работата по специалността. Те започнаха да търсят нови точки за прилагане на своите сили и възможности.
Че как иначе? До вчера си бил студент, спортист, начетен и весел симпатяга, гадже на красавица с копринена коса, а днес някакъв бръснат врат качва приятелката ти в кола със затъмнени прозорци и я кара в някаква тежка кръчма.
Общо взето, желанието за обогатяване надделя над желанието за съвкупяване. Още повече първото гарантираше второто.
По време на един здрав запой, който можеше да се нарече студентски, ако практически всички участници не бяха решили да зарежат следването, две момчета, Михаил и Андрей, си разказаха сходни истории за приятелките, заменили ги с бръснати затъмнени копелета. Двамата изпитаха взаимна симпатия. Михаил се стори на Андрей много злъчен, но Андрей си обясни този недостатък с възрастта на събеседника. Новият му приятел беше по-възрастен. На двайсет и две още е допустимо да нямаш доходна професия, висок статут и приличен панталон, но на двайсет и шест вече нещо те яде отвътре. Кой съм аз? Какво постигнах? Какво свърших? Проклети въпроси, безмилостни остриета, нараняващи младежкото самолюбие.
Андрей разбра Михаил, а Михаил — Андрей. Както единият, така и другият искаха от живота нещо по-добро, нещо адекватно на вложените усилия, енергия, талант.
Какво искаха Михаил и Андрей ли?
Какво искахме всички ние, студентите, младите мъже с блестящи дипломи и дупки по овехтелите пуловери, тогава — през деветдесет и първа?
Всичко, и то веднага.
Успех. Победа. Движение напред. Непрекъсната лична експанзия. Абсолютна реализация. Чест. Слава. Статут. И пари.
Искахме да се прочуем. Да ощастливим човечеството. Да усъвършенстваме Вселената. Да конвертираме личния си гений в доказателства за неговото съществуване. Да открием тайната формула, която да гарантира щастието на всички хора по света. Да получим съответно Нобел, Оскар, Букър, Пулицър. И пари.
Искахме жени, автомобили, коняци. Искахме приключения, битки, опасни пътешествия. Риск. Хитроумен ход. Сполука. И пари.