— Знаеш ли какво е това?
— Котарак.
— Правилно — похвали ме Фрол. — Котарак! Затворник кореняк!
— Разбирам — казах. — Котарак. Тоест ти, Фрол, си си у дома, а аз съм ти на гости. И затова трябва да те слушам внимателно. И да се държа по съответния начин…
— Правилно схващаш — похвали ме коренякът и неочаквано се усмихна закачливо, обезоръжаващо. — Скивай, Андрюха, ти… такова… не се коси. Свястно момче си, де да бяха и други като тебе… Между нас няма конфликт. Ако искаш да бягаш и да скачаш — дерзай! Само че не във вреда на тези, които са до тебе! Прав ли съм, Демби?
Колосалният магнат солидно кимна.
— Колкото до свободата — Фрол произнасяше думите тихо, но подчертано, — отворих тая приказка, защото рано или късно, в тая бърлога или в някоя друга, в този затвор или в „Матроска“, „Бутирка“, в който и да е, в изолатора, в етапното, в лагера — този разговор непременно ще се състои. Аха. И ти винаги трябва да помниш… разликата. Между тебе и хората от престъпния свят. Не се самозабравяй. Бъди по-скромен. Затворът е дом на страданието, чаткаш ли? Не е стадион…
— Чаткам — отвърнах, усещайки как невъзмутимостта ме напуска. — Дом на страданието. Ясно. Само че аз — ще ме прощаваш, Фрол — не възнамерявам да страдам. Не съм за това роден. Няма да страдам нито в тази бърлога, нито където и да е другаде. Който му се страда тук — нека страда, нищо против. А пък аз ще правя това, което трябва да правя.
— Инат си ти — тъжно каза престъпникът. — Млад инат. Твоя си работа. Моята беше да предупредя…
Сложих ръка на сърцето.
— Фрол! Много съм ти признателен за съветите и за предупрежденията. Истина ти казвам. От сърце го казвам. Наясно съм, че не сме в санаториум. Може твоят съвет някой ден да промени съдбата ми. В някой друг затвор. Истински. Там, където е мръсотия и глад. Но тук, където са ни затворили, имаме съвсем прилични условия! Храна, топлина, тишина! Защо да не използвам времето с максимална полза за тялото и мозъка си?
Коренякът наведе глава и целият му натруфен криминален аристократизъм се изпари. Остана стар и болен човек с разклатени нерви. Без да продума, той хвана някакъв вестник, четен най-малко десет пъти, разтвори го и се скри зад него от мен — презрително и демонстративно.
Легнах по гръб и се заех с нещо, което никога не ми омръзваше — заплеснато да изучавам тавана. Силна злоба и обида късаха душата ми. Самолюбието ми беше най-жестоко наранено. Полуграмотен, неук, див човек, крив гръбнак, с две думи просто и ясно ми бе обяснил, че занданът е най-вече негова територия. Аз пък, капиталистът, журналистът, почти милионерът — съм същество от по-долен сой.
Защо, питах се, тези възрастни, патили хора с такава ирония наблюдават как се изтезавам с тренировките? Защо са тези коси погледи, тези полуусмивчици? Може би петдесетгодишните същества с изкривени гърбове просто ми завиждат? Може би се събуждат всяка сутрин с острото желание да зарежат цигарите, да започнат деня с гимнастика, но вече не са в състояние да си го наложат? Постоянно си търсят оправдание. Пречи им миризмата на потните фланелки, грижата за подкожния слой, най-различни работи…
На мен пък нищо не ми пречи. Мен ме обра и предаде собственият ми съдружник — дори това не бива да ми пречи.
3
Внезапно ме споходи горещо желание да разкажа на кореняка за своя бизнес. Седнах в леглото и протегнах ръка за цигарите. Фрол, който отдавна беше оставил настрана вестника и се излежаваше по гръб, ми хвърли недоумяващ поглед.
Аз обаче си легнах, без да продумам. Какво да разкажа? Как да го разкажа? Не може, не бива да разказвам нищо. Всеки от тези двамата поотделно или двамата заедно може да се окаже осведомител, внедрено ухо, чиято задача е да съобщава на началството за всяка моя крачка или дума. А началството ще докладва на следователя Хватов и генерал Зуев. Затова — никакво разказване! Нека татуираният Фрол и неговият приятел Демби, и началникът на изолатора полковник Разрез, и следователят Хватов, и генерал Зуев ме смятат за мирен бизнесмен, по недоразумение озовал се зад решетките.
… Да предположим, Фрол, че имаш милион. Не е важно откъде се е взел. Продал си нефт или газ, или акции, или реактивни системи за залпов огън. И си се напечелил, както се казва сега. Остава да изпълниш гражданския си дълг и да платиш данъци. Защото държавата трябва да строи училища, болници, да плаща на лекарите и на пощаджиите. Затова ти казват да снесеш част от парите, да кихнеш половината, да делнеш.