Чекмеджето на бюрото ми е претъпкано с чужди паспорти. Всички те са изгубени, откраднати или дадени доброволно срещу някоя и друга бутилка водка. Сейфът е препълнен с долари и рубли. Ако в този момент в мазето влезе милиция, няма да мога да обясня откъде съм взел паспортите и парите и ще загубя и едните, и другите. Затова всичките ми действия са насочени към това да стана колкото може по-незабележим. На вратата на моето мазенце не блестят надписи, пред прага не е паркиран лъскав хромиран буик или някаква подобна тъпанарска железария. Аз не хлопвам вратите на тежки автомобили и не крещя по мобилен телефон, преодолявайки разстоянието до входа. Наема за офиса внасям с известно закъснение. Като истински среден предприемач. Въртя една демонстративна търговия с ширпотреба. Малък бизнес, колкото да не ми падат гащите…
Вечерта просветленият мъж се наплюска с баландата насъщна и спокойно заспа.
Глава 18
1
Обаче посред нощ се събуди, обзет от безпокойство, доловил вътре в него да зрее някакъв неясен въпрос и същевременно отговор.
Предния ден бе прозвучало нещо важно. Беше открита и произнесена някаква правилна дума — но коя точно?
Лефортовската тишина не е тишина. Двамата ми приятели хъркаха в забрава. Демби лежеше по гръб и коремът му се поклащаше равномерно в такт с дишането. Фрол бе заел ембрионална поза, обгърнал с кокалестите си ръце свитите към гърдите колене. Изразът на лицето му ми се стори много детски, беззащитен, естествен и аз моментално изпитах съжаление към този човек, погубил живота си, изразходвал го в скитане по затворите и лагерите на моята жестока родина.
Нямал късмет! — спомних си и сънят ме напусна окончателно. Ето я въпросната формула, проста и точна, прозвучала преди няколко часа. Нямал късмет. Точно така. „Нямал е късмет“, каза за мен човек, който едва ме познаваше. Наблюдавал поведението ми някакви си две седмици, той — неосъзнато, разбира се — бе изразил първото и следователно най-точно впечатление за мен като функционираща личност. Не му е провървяло.
Жълта четирийсеватова крушка процеждаше върху тримата неподвижни мъже слаба светлина. Предметите хвърляха неразгадаеми сенки.
Къде съм? Защо съм тук?
„Нямал е късмет“, бяха казали за мен. Що за дума е това? Кой я е измислил? Защо повечето хора обожават да апелират към тази смешна метафизическа категория? Къде е той, моят личен кутсузлък? Може би се е криел в онова село сред хълмовете и горичките, в оня край на плитки, бавни рекички, по средата между Москва и Рязан, където преди петдесет години съдбата е запратила моя дядо, роден в Нижегородска губерния?
Там, в голямото село с триста къщи, бях прекарал своите бебешки и детски години, а когато поотраснах, осъзнах, че съм прекалено честолюбив, за да остана завинаги в това тихо, скучно място, където хората и птиците крещят силно, но съвсем рядко.
… Не — заявих сам на себе си, докато се въртях в леглото и мачках твърдата затворническа възглавница. Няма да открия причината за несполуките си в родното ми сиво, смълчано село, потънало зиме в сняг, напролет в кал, а лете — в зеленина. Напротив, гордея се, че съм селянин. Провинциалист.
Тъкмо провинциалистите увеличават богатствата на столиците. Тъкмо енергичните пришълци играят първите роли в бушуващите, безредно суетящи се, светнали в огньове градове. Ако бог не ме обичаше, той щеше да ме сътвори московчанин: хладнокръвно, стиснато, благополучно, хедонистично, комфортно същество. Като моя рижав адвокат например.
Но аз не съм той! Аз съм провинциалист! Пришълец. Чуждоземец. Аз пълзя и се катеря. Напрягам всички жили. Аз съм гладен и активен. Именно такъв желае да ме вижда моят Създател. Това е неговият подарък и моят късмет.
Убедих се окончателно, че сънят е отлетял, и се пресегнах за цигарите. Да пушиш в леглото е върхът на безкултурието. Направих го за пръв път в лефортовската килия в средата на есента на деветдесет и шеста година, на двайсет и седем годишна възраст.
Може ли пък моят кутсузлък да е свързан със смъртта на Совдепия? С промяната в участта на триста милиони души? Бях на четиринайсет, когато кремълските вождове заумираха един през друг. Завърших училище на седемнайсет. Избрах си професия. Партията на комунистите все още държеше властта, но вече бе разрешила на гражданите да забогатяват. Аз отхвърлих този вариант. Вече бях взел решение. Възнамерявах да действам последователно. Без да се отклонявам от набелязания курс. Щом си избрал работа — върши я! Защо да се обръщаш назад?