Выбрать главу

Но приблизително на двайсет стана очевидно, че любимата ми професия се беше обезценила. Десетки пъти. Журналистите — някогашният обществен елит — се бяха превърнали в гладни, измършавели правдолюбци с празни джобове и пламтящи погледи.

Дотогава бях посветил четири години, за да овладея основите, главните навици в занаята. Имах публикувани петдесетина статии, очерци, репортажи, разследвания. Бях се отракал в практиката. Знаех и теорията.

И неочаквано дойде ударът. Репортажите не струваха нищо. За тях плащаха смешни пари. Усилията, нервите, талантът не бяха нужди никому.

А междувременно отвсякъде гърмеше: забогатявайте! Забравете всичко, на което са ви учили! Преобучете се! Правете пари! Печелете и харчете!

Както е известно, по този въпрос има две мнения. Едното от тях е европейското. „Блажен е, който се роди в дни, съдбовни за Земята“, е казал великият поет Тютчев, живял в европейска столица.

В центъра на Азия обаче, в Китай, по същата тема има друга поговорка. Направо клетва. „Дано живееш в епоха на промени!“

Допуших си цигарата и я угасих в пепелника — същия като онези, които красяха бюрата на лефортовските следователи.

Ако ме смятаме за азиатец, тогава наистина не ми е провървяло. Младостта ми се падна в епоха на промени. Ако обаче съм европеец, значи съм най-щастливият сред смъртните.

Остава само да изясня къде всъщност живея — в Азия или в Европа? Или да си кажа, че обитателят на толкова обширна страна, чиито граници се губят в безкрайността, е обречен вечно да се лашка между Запада и Изтока, между тишината и бурята. Между статиката и динамиката.

Аз съм нито тук, нито там.

Това е моят кутсузлък. Нашият. Общият. Или, напротив, успехът. Късметът.

2

… Изминаха две бързи като минути еднообразни затворнически седмици. На Фрол окончателно му писна да търпи мълчаливия субект с разкървавени юмруци, който по цял ден заравяше нос в тетрадките.

Чувството беше взаимно. И аз се бях отегчил от стария изгърбен престъпник, който хъркаше, храчеше, почти всяка вечер драйфаше кафява пандизчийска жлъчка, но въпреки това на всеки час и половина — два се наливаше с чифир. Реших, че в периодичната система на отровите — ако някой ден се намери светъл ум да я състави — кофеинът несъмнено трябва да се озове в дъното, най-долу, в групата на изключително страшните субстанции, превръщащи човека в изсъхнало, превито същество с изпразнен поглед и несигурни движения.

Никотинът, разсъждавах по-нататък, трябва да се нареди до него. Той се употребяваше пред очите ми и с мое участие в немислими количества. Пушенето не спираше от момента на събуждането до края на вечерта. Пушеше се по време на разговор, пушеше се по време на чая, пушеше се на клекалото, след разходка, след обяд, след вечеря, преди сън. Пушеше се от нямане какво да се прави. Докато Демби и аз карахме на скъпи цигари „лайт“, които ни пращаха жените, горделивият Фрол избягваше да взема от нашите и да проявява по този начин зависимост, затова ни одимяваше с „Прима“, която пускаха в лавката. В резултат на всичко това килията въпреки четириметровите си тавани до вечерта се изпълваше със сивкав пушек, смрад на фасове и особено неприятния ми мирис на изгорял кибрит.

В затвора няма запалки, забранени са от правилника за вътрешния ред, те винаги могат да се превърнат в оръжие, в бомба. Ако треснете с все сила пластмасова запалка в бетонния под, тя ще гръмне. Кибритът е разрешен. Ако някой (от чиста любознателност) изведнъж пожелае да научи как мирише килията в Лефортовския изолатор, нека запали клечка кибрит, веднага да я угаси, да я приближи към носа си и да вдъхне миризмата — на какво мирише? Да, на сяра. Като в ада.

Потънали в тютюнев дим, затворени между четири стени в слабо осветената и студена килия на Лефортовския замък, двамата криви гръбнаци се унасяха в игра на табла и решаване на кръстословици, бъбреха си за живота, прелистваха кримки, сърбаха чифир и спяха по дванайсет часа на ден.

Най-сетне дойде денят — възможно най-мрачният и унил ден на есента, — когато Фрол мина от презрителните погледи и подигравателните подмятания към пряка атака.

Обикновено перях прането си веднага след обяда. Времето не беше избрано случайно: пълният стомах моментално приватизира цялата свободна кръв на организма и мозъкът не е много работоспособен след хранене. Давах му възможност да си почине, докато действах с водата, сапуна и своите партакеши.