Партакешите изискваха всекидневна грижа. След всяка разходка сменях изпотеното бельо със сухо и чисто. Мръсното изпирах начаса.
Налагаше се дълго да топля вода в металните канчета и постепенно да пълня с нея пластмасовия леген (собственост на затвора).
Но през този унил и сив октомврийски ден не успях да накисна чорапите и фланелките. Фрол изведнъж престана да изучава ноктите си, чевръсто скочи от леглото, преодоля няколкото крачки до мен и решително се вкопчи в ръба на коритото.
— Ако обичаш… — каза той учтиво.
Отдръпнах ръцете си. Татуираният дядка с усилие повдигна пластмасовия леген — под тънката сивкавожълта кожа на ръцете му изпъкнаха малки, но много твърди бицепси, които моментално ми се набиха в очите — и изля водата в умивалника. Къщовнически прибра легена в ъгъла. Без да бърза, избърса ръце в пешкира.
— Поседни — рече ми той.
Послушно седнах, сложих ръце върху коленете си и се приготвих за нещо важно.
— Наясно сме с всичко — доброжелателно подхвана Фрол, който се бе върнал на леглото си и се бе наместил там удобно. — Ти си младо, яко, момче, кръвта ти ври. Аха. И характерът ти характер и разните му работи… Само че твоите движения ни засягат дотолкова, че вече не може да се мълчи. Прав ли съм, Демби?
Строителният магнат, който до този момент спокойно дремеше, се пробуди и също седна в леглото.
— Да, прав си.
— Веднъж ми беше казал, че влизаш за първи път — наблегна коренякът. — И че ще си благодарен, ако опитните хора — като мен например — ти казват къде постъпваш правилно, а къде неправилно, нали така?
— Така беше — съгласих се, помъчих се вълнението ми да не проличи.
— Ха сега чуй. Всеки ден по половин час се плацикаш на чешмата. И още по един час си переш партенките. Също всеки ден. След което ги закачаш на хората под носа…
— Извинявай, Фрол — прекъснах го аз. — Само че от дете предпочитам чистите партенки. Не съм някой калтак.
— Браво, браво — коренякът присви очи. — А какво ще рече „калтак“?
— Ще рече вмирисан, мръсен човек, който не спазва хигиената.
— Откъде го научи?
— От теб, Фрол.
— Ха сега да научиш от мен още нещо. Тук сме в затвора. Тубата ни дебне отвсякъде.
Туберкулозата, досетих се аз.
— Влагата е нашият общ враг. Аха. За арестанта няма по-страшно нещо от водата във въздуха. Чувал ли си за пръчиците на Кох?
— Спомням си туй-онуй.
— Туй-онуй! — Фрол се подсмихна с крайчеца на устата. — Той си бил спомнял, Демби! Та значи тая пръчица, нещо мъничко, е в теб през целия ти живот. От най-ранно детство. Аха. И докато ти си хапваш добре и се разхождаш на проветрение, тя е пасивна. Спи Чака да те набутат в затвора. Там, където няма добра лапачка и чист въздух. Където всичко е гнило и мокро! Тя се размножава във влажния въздух. И започва да те яде отвътре, брат ми! Да ти гризка белите дробове. Отначало полекичка, а после все повече и повече! И накрая ти изплюваш тия бели дробове парченце по парченце. И хвърляш топа…
— Добре, разбрах… — започнах аз, но Фрол с жест ме прекъсна и се изправи, лицето му се беше зачервило.
— Ти си переш гащите, а аз я чувам как е заседнала в мен, кучката му. И мляска! Плюска, чаткаш ли? Веднъж ти казах — спирай с тая спортна зала, два пъти ти казах, три пъти ти казах, няма и няма файда! Казваха ти го хората. Учтиво. Намекваха ти, гъбаркаха те! Дадоха ти всички възможности да се досетиш сам, сам! Но на тебе единствено книжки са ти в акъла. Аха. Искаш да си някакъв Джеймс Бонд! И не ти пука за околните! Това не е редно! И аз ще го прекратя! Ще го прекратя, каквото ще да става! Край с прането! Гащи, чорапи, всичкото бельо се пере само в банята! После съхне и на сутринта се сваля от простора. За да се движи въздухът из стаята свободно! Ако всеки божи ден развяваш тука мокри парцали, идва краят, чаткаш ли? Смъртта! Тубата! Ще се гътнем без време, за няколко месеца!
Слушах го с наведена глава. По принцип вече бях намерил изхода.
— Това е, казах, каквото имах за казване — равнодушно и тихо рече Фрол. — Сега говори ти.
— Не — изпуснах въздуха. — Нямам какво да кажа. Прав си. Повече няма да има пране. Нито влага.
— Той е замислил нещо — отрони Демби. — Няма да спре.