— Ами какво да кажем — възразих лекичко — за прочутите чугунени капаци на канализацията? Всеки втори е със знака на някое поправително заведение…
— Ти си знак! — отговори с погнуса капитанът. — Пандизчиите са калпави работници. Знаеш ли защо е загинала Римската империя?
— Историческата логика я е докарала дотам.
— Не. Загинала е, защото е използвала робски труд. Робски! — Свинец наблегна на тази апетитна дума и продължи: — Нашата империя също… ще се гътне… от същата болест. Трябва да ликвидираме враговете на нацията и държавата, а не да ги хрантутим с години. Да ги разстрелваме!
— Същото ми каза скоро един от съкилийниците.
— Ха така! — копоят се намръщи, явно не се шегуваше, като говореше за ликвидирането на враговете. — Нали се сещаш, че мога да те пречукам всеки момент… Изкарвам арестувания за следствен експеримент… там той прави опит за бягство и загива, застрелян в гръб със зачисленото ми оръжие… Какво ще речеш, Степан?
Хватов пусна насилена усмивка.
— Това не е моя идея.
Свинец цъфна в усмивка.
— Мамка му! Трудно е с интелигентите! Но аз съм упорит, ще се справя… А сега — гласът на широкоплещестия капитан прогърмя — слушай ме добре, мършо! Искаше да ме прецакаш! Компютрите ти са празни! Цялата информация е изтрита! Унищожена! И ти, естествено, си го знаел!
— Аз ли? Да съм знаел? — наложи ми се също да повиша тон, за да прозвучи достоверно тирадата ми. — Как така унищожена? Защо е унищожена?
— Когато са пристигнали да обискират твоя офис, хората ти са отказали да отворят входната врата.
— Много правилно! — вметнах отмъстително, спомняйки си с благодарност за Семьон и Сергей.
— Докато нашите хора са разбивали и разрязвали вратата — капитанът се обърна към Хватов и заразказва вече не на мен, а на него, — неизвестен извършител е сложил върху компютъра петкилограмово парче намагнитено желязо. Цялата информация е отишла по дяволите.
— Аа! — провикнах се с ликуване. — А вие какво си мислехте? Смятали сте, че ще дойдете, ще набутате автомат под носа на сътрудниците ми и те веднага ще ви връчат всичко на поднос? Ще ви разкажат подробностите? Не, гражданино началник! В моята фирма всичко върви по ноти! Всяка седмица, всеки петък — инструктаж! За всички! Включително секретарките, шофьорите и домакина! Всеки войник е длъжен да знае своята маневра! Всеки е учил наизуст какво и как да прави, когато хора с камуфлажни униформи започнат да трошат вратите. Един изтрива твърдите дискове. Друг засилва бележниците в кенефа. Трети пъха текущите документи в резачката… Само така! Само така, гражданино началник! Ако мерките ми за безопасност не са максимални, ако не съм предвидил всичко — кой ще ми повери парите си?
— Парите… — замислено промълви Свинец. — Пак тези пари. Заради тях стигна до затвора, глупако, и пак ти е малко… И какво, твоите хора, домакините и шофьорите по време на твоите инструктажи не ти ли задаваха въпроси? Не се ли интересуваха за какво са всички тия строги мерки? Резачка за документи, магнити по пет кила?
— Живеем в Азия — отговорих аз. — Тук няма работодатели, а господари. На господаря въпроси не се задават. Може ли да седна?
— Не може! — прогърмя ченгето. — Откъде взе петкилограмов магнит?
— Купих го от черния пазар. Платих си според тарифата.
— Ясно. — Свинец страшно смръщи светлите си вежди. — Общо взето, готви се, момче. Ще видиш ти как ще те уредя. Няма да те застрелям, естествено. Засега… Но ще ти уредя такъв затвор, че свят ще ти се завие! Мислеше си, че можеш да си играеш с мен на шикалки? Каза да бръкна в компютъра ти, а той е празен! И ти си го знаел!
— Не съм.
— Знаел си! — отново гръмна Свинец. — Знаел си, гадино! Току-що си призна, че си обучил хората си предварително! И все пак ме прати да търся от умрял писмо! Да губя време и сили! Това няма да ти го простя, момченце. Никога. И ще ти го върна. Адекватно ще ти го върна! Сега ще приключим с тебе и отивам при гаджето си. А ти — както се досещаш — заминаваш в килията! Да си събираш багажа! И да се готвиш за преместване! От този приятен санаториум, където кашата е с масло, а чаят със захар, отиваш в истински затвор. Какъвто ти се полага! В „Бутирка“! Или на улица „Матроская тишина“. Там всичко е другояче! Там в трийсетместни помещения са наблъскани по сто и петдесет души и пукат от глад, и плачат с кървави сълзи, и хранят въшките! — Свинец сякаш се поуспокои и шумно издиша. Лицето му се зачерви, ноздрите му се разшириха. Сивите му очи гледаха в мен и през мен — идеалния, абсолютния престъпник, който живее в обикновения човек. — Взех предвид твоите забележки за белите чорапи. И аз имах съмнения за тях, нали се досещаш… Но няма страшно. Моето гадже си пада по белия цвят. По принцип всичко е заради нея и белите чорапи също… Но ти, сополанко, реши да ме изиграеш! Да изпързаляш ченгето! Решил си, че щом нося бели чорапи, значи съм абдал, а? Нищо подобно! Може и да съм абдал, що се отнася до чорапите, но пък поназнайвам туй-онуй в работата с криминалния контингент! И ще те накажа. Сега си даваш показанията, а после отиваш в килията, събираш си нещата и газ напред. Като се настаниш на новото място и поспиш няколко дни на четири смени — тогава ще разбереш какво значи да лъжеш офицер от милицията! И ще си припомниш всичко, всичко до последно за паспорта на Фарафонов. До шушка. Къде, кога, от кого? До най-дребните подробности…