Свинец се оттласна от стената, тръгна право срещу мен и силно удари рамо в моето рамо. Имах чувството, че съм се сблъскал с локомотив — отлетях настрани. Без да си вземе довиждане с колегата, капитанът си излезе. Излезе така, че не стана ясно дали ще се върне след две минути или след две седмици.
Внезапно си дадох сметка, че в собственото си обиталище няма да мога днес след разпита спокойно да пия чай, да си отпочина и да обмисля случилото се. Там ме очаква озлобен, ядосан и опасен враг, стар криминален престъпник, който се е заял с мен и може би нещата ще завършат със скандал, викове, въргал и санкции от страна на затворническото началство.
Сега имам възможност да си отворя устата, да кажа няколко думи и ще ме отведат не в старата килия, а в нова, където ще срещна други хора. Възможно е те са по-толерантни към моя начин на живот. Или напротив, ще ме запратят при някои гадове, човекоядци, убийци, за които поредното прерязано гърло не значи нищо…
След излизането на ченгето гръмовержец се бе възцарила тишина. Хватов глътна още една таблетка и ме изгледа виновно.
— Доколкото разбирам, Андрей, и днес не си склонен да дадеш показания?
— Показания ли? — усетих парене в гърдите и болка в слепоочията. — Кур за вас, а не показания! Кур, а не показания, ясно ли ви е? Няма да има показания! Няма да има нищо! Нито дума! Никакви показания! Нищо! Ясно ли е! Нищо, нищичко няма да ви кажа!
Повишавах и повишавах глас, октава след октава, прибавях сила и експресия, всичко ставаше без моята воля, гореща слюнка хвърчеше от гърлото ми и пръстите сами посягаха да разкъсат задушаващия ме пуловер; обидата, горчивината, злобата, досадата, сълзите, мъката — всичко се смеси, изля в мен отровата си наведнъж и аз се разкрещях, гълтайки съгласните:
— Води ме в бърлогата! В бърлогата ме води! В бърлогата! Показания ли?! Гепи ме за хуя, гражданино началник, не за показанията!…
Чак сега ми стана ясно какво представлява истинската бандитска истерия. Тя връхлита арестувания, хвърления зад решетките човек, когато е заплашен от всички страни, и при разпитите, и в килията, когато отвсякъде го дебнат опасни врагове, когато заплахата не отстъпва нито денем, нито нощем, когато я усеща непрестанно.
Чудно, къде ли се дяна моето хладнокръвие, къде отиде хармонията в мислите, къде остана резултатът от редовните медитации? Или това също е само измама и никакви упражнения няма да ми помогнат да постигна истински здрави нерви?
4
Имах последен шанс да проявя малодушие и да се сбогувам завинаги с кривите гръбнаци на връщане в килията, при обиска. Можех да пошепна няколко думи на конвойния, който след подобно признание бе длъжен да вземе всички мерки. Да ме заключи в „буркана“, да докладва на началника… Но не казах нищо.
Коренякът, старият урка, нашареният от татуировки рецидивист олицетворяваше за мен всички, които са се подчинили на затвора. И са загубили от него.
Аз обаче не съм такъв. Аз искам да победя и ще го постигна.
Появих се в килията като гладиатор на арената на Колизеума. Господ знае как са излизали на бойното поле римските осъдени на смърт, но със сигурност веждите им са били събрани, устните стиснати, а очите им са хвърляли мълнии и трескаво са търсели очите на врага. Дланите, влажни от потта, са стискали оръжието…
Всъщност, като сме отворили дума за оръжието. С какво да се защитавам, ако намотаният до козирката с чифир старчок ми се нахвърли? Аз може и да правя по сто и петдесет лицеви опори на юмруци, но нямам опит в затворнически битки, докато противникът ми напротив, е печен и хитър…