Картината, която видях, ме озадачи. И двамата ми съкилийници бяха седнали на леглата си, скръстили ръце на коремите и имаха най-миролюбиво излъчване. А лицето на Фрол направо грееше.
И двамата не пророниха нито звук, докато дежурният не заключи вратата, превъртя ключа и надникна за последно през шпионката. След това Фрол се усмихна и ми каза:
— Ела тука, бързо.
Наведе се и посочи с пръст в ъгъла между двете стоманени легла.
— Виждаш ли?
— Да — казах. — Паяк.
— Паяк! — Фрол, грейнал от щастие, ме удари по рамото. — Паяк, братле!
От агресивността му не бе останала и следа.
Внимателно разгледах малкото черно същество, което помръдваше крачетата си.
— Тая работа трябва да я полеем. С чифир! Както се полага!
— А по какъв повод празнуваме? — попитах, осъзнавайки, че конфликтът е приключен, забравен, запратен в миналото от това ново събитие, чието значение е ясно само на кореняците затворници.
— Паякът е добра поличба. Много добра. Най-добрата от всички, които знам. — Фрол си мушна главата в пространството между края на леглото и стената и радостно забоботи: — По дяволите, брато, колко те обичам! И ти си същият като мене! Съкафезник. Демби, хайде да му дадем парченце от любимия ти салам. Малко парченце, а?
— Няма проблеми — отвърна Демби, — само че паяците салам ядат ли?
— Свиди ти се саламът ли?
— За теб не, и за Андрюха не. Ама за паяк…
— Чуден човек си. За такъв съсед цялата си дажба давам, ти за един салам си седнал… Резни де, не се стискай.
— Ама той няма да яде такава гадост. Да не е човек?
— Добре де — старецът се изправи. — Вие както щете, пък аз ще го отпразнувам…
Урката скочи и изтича до масата, където стоеше неговата главна ценност: изрязана от картон и облепена по ръбовете с хартиени лентички специална кутия с чай.
Всеки път, когато аз или Демби получавахме колет, от торбите с пакети и кесийки преди всичко се вадеше именно чаят. Изсипваше се тържествено в кутията и Фрол с победни интонации провъзгласяваше:
— Ето това е пълна къща!
Едва ли подозираше, че пие вероятно най-хубавия чифир в историята на човечеството — направен от чай „Ърл Грей“, блендиран в Лондон от „Curtis & Patridge“, най-големите специалисти в тази сфера.
— Паяк! — пак възкликна Фрол и размаха заплашително показалец към някого, невидим за мен и Демби. — Паяк, ей! Значи добре я караме. Не бива да се джафкаме! Трябва да си почиваме, да се успокоим. Да чифирясаме. Да запалим. Да си побъбрим, а после да хапнем нещо и да поспим. Аха. Спокойно. На топло. Под одеялото. Тъпанари! — почти се провикна той в наш адрес. — Не знаете какво е това — човек да си има чай, цигари и одеяло! Това е всичко на света, да се еба! Всичко, което му трябва на човек. Това е животът. Другото е гнусоч…
Разтреперан, той сграбчи лъжицата, бръкна в кутията с чая, гребна обилно и бързо я налапа. Задъвка енергично, подхващайки със свободната ръка падащите по брадичката му черни листенца. После глътна вода от чешмата. Отново задъвка, движейки чене напред и настрани. Бузите му се бяха издули от слюнка. Отпи още веднъж. След третия път се обърна с гръб към нас и изплю черната гъста буца в кенефа.
— Какво знаеш ти за паяците, Демби? Неговата паяжина е хиляди пъти по-здрава от най-здравата стомана. Изплел си е, нали, мрежата — и чака. Пука му, ще чака колкото си трябва. Все нещо ще долети да се оплете. Аха. Не е бивало да не долети! Каквото и да става, Бог ще ти прати лапачка. Най-важното е да си разпънеш мрежата и да е поздрава и от най-здравата… А ти, Андрюха, будист шибан, не го проумяваш, не го разбираш ти истинския живот нито у паяците, нито у хората…
Вечерта след този бурен и нервен ден, докато заспивах, чувах как Демби тихо разяснява на Фрол:
— Наливаме в найлоново пликче вода от канчето за чай. То събира сто и петдесет грама. И получаваме теглилка за везна! Връзваме възел на пликчето, закачаме го на конче. Слагаме го на молив за кобилица, от другата страна — салама. Така можем горе-долу да претеглим колко салам получаваме тук…
Глава 19
1
След седмица ни направиха обиск. Изкараха ни на разходка и в наше отсъствие подробно изтарашиха цялата килия. Обичайна практика в Лефортовския затвор.
При връщането си Фрол откри, че паяжината е грубо разкъсана. Между металния край на леглото и стената висяха остатъците й — полупрозрачни белезникави нишки. Насекомото също беше изчезнало. Вероятно се бе спасило с бягство или животът му бе приключил под меката подметка на надзирателския патък.