Горкият Фрол дълго тъгува и търси по пода смачканото тяло на съкафезника. Според стария урка надзирателят, ако беше убил паяка, нямаше да почисти петното. Не открихме мъртвия паяк дори и във вид на петно върху цимента — следователно той е оцелял, реши Фрол, обнадежди се от тази сентенция и от радост си направи много силен чифир, който го докара до поредните спазми.
— Щом няма труп, няма престъпление — хъхреше той намръщен. — Живо е паячето, гаранция! Крие се някъде. Наплашило се е. Търпение, Демби. Скоро братлето ще се издаде. Ще разпъне нова мрежа!
Но членестоногият браток изчезна и не се появи. Фрол се вкисна.
С мен той вече не разговаряше. Аз пак тичах всеки ден. Складирах влажните фланелки, гащи и чорапи в нарочна торба. Целият ми резерв представляваше три комплекта бельо. Три дни седмично можех да тренирам, да се потя и да дишам, след което търпеливо очаквах деня за поредно ходене на баня. Там изпирах нещата си и отново три дни подред всеотдайно тренирах през целия час разходка.
Молбата на кореняка беше формално изпълнена: мокрото бельо вече тровеше въздуха в килията само веднъж седмично.
От друга страна, самият аз не се притеснявах много от кавгата с татуирания ми съсед. Автогенните тренировки всяка сутрин бяха променили психиката ми. Натискът отвън престана да ме тревожи. Съзнанието ми се подреди. Нервите ми укрепнаха. Дори пръстите ми престанаха да треперят, макар че през последните няколко години страдах от тремор.
Нямаше нищо особено в моите бдения на разсъмване: събуждах се в шест часа, изключвах радиото да не пречи и просто седях напълно неподвижен кога час, кога час и половина, затворил очи и изправил гръб, като се мъчех да не мисля за нищо. Мислите — когато накрая им разрешавах да се появят — се строяваха в стройни редици и се подчиняваха на моята воля. На нужните мисли им се позволяваше да прераснат в идеи, ненужните се пропъждаха в нищото.
Съкилийниците не ме дразнеха вече, по-скоро ме забавляваха. Сега ги виждах като добри хора, дори с някои дарби, но отчайващо нерационални.
Към средата на есента — а есента в Лефортовския затвор е унила, сива, потискащо тиха, печална, обагрена в мижавата светлина на полуслепите електрически лампи, напоена с миризмата на влажни чаршафи — единият от трима ни, Демби, изпадна в дълбока меланхолия. Спеше до пладне, а като се събудеше, по цял ден лежеше по гръб и мълчаливо разглеждаше снимката на жена си с децата; правеше прекъсвания единствено за да сдъвче поредното парче от любимия си продукт. Мъка ми беше да го гледам. От новата ми гледна точка ставаше очевидно, че строителният магнат е допуснал в главата си ненужни мисли и сега страда от невъзможността да ги прогони.
Според мен причината за упадъка се коренеше в недостига на салам. В поредния си колет Демби получи само сапун, чай, захар и цигари. Всичките му разчети се объркаха. Графикът му на хранене се сгромоляса. Само преди седмица обемистият ми съсед беше добродушен и бодър, четеше вестници на глас и се шегуваше, а сега въздишаше тежко и беше дълбоко потиснат. Явно изживяваше саламена абстиненция. Два дни живееше с надеждата, че е станала грешка и са объркали неговия колет с нечий чужд. Той написа заявление до началника на затвора с молба за проверка. Но администрацията се засегна — един ден вместо вертухая през „хранилката“ надникна сънен и избухлив плешив тип с брадавица на лицето и майорски пагони на раменете, който ни разясни с думи прости, че в специални следствен изолатор „Лефортово“ случайности не се случват: всеки арестант получава точно тези неща, които неговият роднина е предал на гишето за приемане на колети.
След още един ден нещата се изясниха. Извикаха строителния магнат на разпит.
Той лежеше вече от половин година и делото му беше приключено. За няколко месеца следствието бе доказало вината му. Предстоеше съдът. За разлика от мен, когото редовно, два пъти седмично, викаха за разпити, Демби никой не го търсеше за нищо.
Когато контрольорът го повика, нажаленият чревоугодник сериозно се уплаши. С треперещи ръце той смени измачканото долнище на анцуга си с по-приличен анцуг, среса се и излезе през вратата, свил глава в раменете си и настръхнал като късен курортист, който се потапя в захладняващото септемврийско море.