Върна се за обяд.
С Фрол бяхме решили да не сядаме да ядем без нашия приятел. Той се прибра точно когато масата бе сервирана в цялото й великолепие: мътна супа с фиде димеше в сивите алуминиеви канчета, между които върху няколко парчета вестник бяха сложени подправките и притурките — едра сол, няколко колелца лук, чесън, дажбата хляб. Отделно в ъгъла бяхме наредили деликатесите — сирене и краставици.
Магнатът се прибра ядосан. Не каза нито дума, сочно и оглушително, съвсем като Фрол, се изхрачи в умивалника, седна и сграбчи лъжицата.
— Адвокатът беше — съобщи той. — С новини. От жената. — Погледна в канчето си, отмести го ядосан и замижа, сякаш му идеше да заплаче. — Парите ми свършили — каза. — У дома няма повече ни копейка.
— Това е неприятно — тихо въздъхна Фрол.
— Неприятно ли? — Демби стана морав. — Имам четири къщи! Не казвам къде са, ама ги има! Двуетажни тухлени сгради с шистови покриви! Трябва само да продаде една от тях и ще има пари за следващите сто години!
— Жена ти ли?
— Ами да! Колко пъти сме го обсъждали с нея! А сега пише, че не щяла да продава, понеже никой не й давал добра цена!
Магнатът само дето не плачеше. Ние с Фрол мълчахме съчувствено, без да докосваме храната.
— Четири къщи имам, всичките с гаражи и с дворове, пък аз седя тук без къшей хляб!
— Слушай — попитах го аз. — А големи къщи за големи хора строил ли си?
— Последните години само това правех.
— Тогава защо си тук?
Демби се прокашля.
— Тук съм — съобщи той без желание, — понеже построих палат за един много голям човек.
— Че какво му е престъпното тогава?
— Това, че парите, с които ми платиха, се оказаха крадени.
— А ти какво общо имаш?
— Общото е, че материалите, с които строих, също бяха крадени.
— Тогава е трябвало и двама ви да вкарат. И теб, и големия човек.
— Не — магнатът поклати глава с горчивина. — Този човек се оказа толкова голям, че ако вкарат него, няма вече да има нужда да вкарват малките хора. Това ми го обясниха веднага.
Фрол се усмихна.
— Аз пък все си мислех, че ти си големият човек.
— Не — призна съкрушен магнатът, — не съм голям. Аз съм само дебел.
— И защо рискува? Защо си строил с крадени материали?
— Не всяка кражба е престъпление — убедено провъзгласи Демби. — От държавата колкото и да крадеш, пак не можеш да си върнеш своето. Не съм крал нищо от никого. Само си взех онова, което ми се полагаше!
— Както и да е — сурово махна с ръка Фрол. — Крал ли си, или не си — това нас не ни засяга. Не се разказват такива неща в килията. Прав ли съм, Брумел?
Направих тежкарска гримаса.
— Ти по-добре ни разправи — рече Фрол — как надебеля?
— Краденето и дебелеенето са един и същ процес — тъжно отвърна строителният началник. — Поне при мен е така. Макар че аз, общо взето, съм си дебел от дете. Впрочем това никога не ми е пречило. Ако някой от съучениците се опиташе да ме подиграва, моментално си го отнасяше през ухото. После — строителните войски. И там същата работа. Но вече по-интересно: аз удрям, мен ме удрят и така две години… Уволних се и се хванах в строителството. Израснах от работник до бригадир. Завърших висше задочно. Влязох в партията — направиха ме отговорник на обект. След пет години станах началник на участък, след седем — заместник-началник на управлението. После станах началник…
Спомените явно отвлякоха магната от размислите за алчната му жена и той започна да яде. Последвахме примера му.
— И като стана началник — надебеля! — предположи Фрол, почесвайки се по ключицата, от което татуираната там осмоъгълна звезда на крадец се размърда като морска звезда.
— Ни най-малко, брато — отрече Демби. — Не веднага. Честно казано, аз тогава си нямах никакъв подкожен слой. Нито физически, нито финансов. Бачках много, ядях малко, почти не спях, особено през лятото, когато на обекта се работи на три смени… Тогава в страната се строеше от севера до юга. При това не сегашните мухляви магазинчета с картонени покриви, ами заводи. С две думи, минава година, втора — аз съм цял началник на строително–монтажно управление, кола с шофьор, вратовръзка, партийна книжка, заплатата ми заплата, а при все това си търча като момченце от високите кабинети до изкопите, кал до ушите, студ, дъжд, сняг, пек, отговорност — абе с една дума, строеж. Взех да сдавам, зъбите ми изгниха, бъбреците ми се скапаха, черният дроб също, естествено…