Елинор се усмихна.
— Добре. Не забравяй, че твоят онлайн-свят е непозната територия за нас. Когато ние растяхме, комуникацията почти винаги се осъществяваше чрез личен контакт.
— Така е, и ако разговорът ми по телефона с някой приятел се проточеше повече от пет минути, баща ми се появяваше в антрето, почукваше с пръст по часовника си и започваше да мърмори за сметката за телефона — каза Пола. — Който искаше да тормози някого, му се налагаше да го направи отблизо. Нямаше ги тези анонимни тролове.
Тони си играеше с ножа.
— Така че в повечето случаи ние дори не знаем какви въпроси да задаваме — той вдигна очи и срещна ироничния поглед на Торин. — Трябва да разчитаме на теб да ни поправяш.
Торин потърка с пръстите на дясната си ръка късите косъмчета над ухото си.
— Ясно. Е, аз нямам представа какво се е случвало в главата на Джазмин Бъртън. Но често чуваме за хора на моята възраст, които превъртат просто защото няколко души ги тормозят в училище. Затова предполагам, че тя е била прицел на подобен тормоз, но многократно увеличен. А и не е можела да знае дали това идва от хора, които не е виждала дори на улицата, или от хора, до които седи на работното си място. Човек би си казал, че тъкмо това е ужасното. Фактът, че не знаеш. Когато те тормозят в училище, поне знаеш кой го прави, така че би могъл да кажеш: „Ти си тъпанар, не ме интересува какво мислиш за мен.“ Но да не знаеш откъде идва това — дали от човек, който се представя за най-добрият ти приятел или от някакъв напълно изтрещял непознат? Това може да бъде убийствено.
5.
Вечерта се движеше по стръмно издигаща се крива на познанието. Едно от нещата, които тя междувременно бе научила, бе че килията в полицейския арест изглежда много по-различно, когато си заключен в нея, за разлика от случаите, когато самият ти заключваш вътре някого. Карол винаги бе намирала неудобствата на килиите за уместни; хората, които прибираше вътре, бяха там, защото бяха престъпници, задържани там, докато тя намереше начин да докаже недвусмислено вината им. Те не заслужаваха удобства.
Очевидно по същия начин се отнасяха сега към нея. Тя беше престъпник, който не заслужаваше нищо по-добро. Сиви циментови стени с кондензирана влага по тях, подобна на избила пот. Бетонна платформа, върху която имаше матрак с покритие от изкуствена материя, тънък като постелка за йога. Одеяло, по-тънко и от онези, които предлагаха в икономична класа по време на полетите на дълги разстояния. Тоалетна чиния от неръждаема стомана без седалка, половин ролка тоалетна хартия на пода до нея. Застоялият въздух вонеше на пот и урина. Ето докъде беше стигнала. Ето какво заслужаваше.
Сега, когато беше вътре в килията, започваше да разбира скритото ѝ въздействие. Беше потискаща, безспорно. Никой не се озоваваше случайно на това място. Това послание се криеше тук, обстановката имаше за цел да усилва отвращението от самия себе си, което съпровождаше осъзнаването на посланието.
Карол бе преминала през вихрушка от емоции, когато разбра, че въртящите се сини светлини са свързани с нея, а не с някакъв спешен случай далеч оттук. Този път мълнията не удари дома на някой друг; ураганът изтръгна самата нея от корените ѝ. Първо беше възмущението — какво търсеше пътна полиция на пуст междуселски път, след като в страната имаше предостатъчно главни пътища, по които се движеха възможни нарушители, представляващи опасност за останалите участници в движението? После дойде страхът — тя знаеше, че е надвишила допустимата граница, знаеше, че ако я подложат на тест с дрегер, я чакаха не само позор, но и ужасни неудобства. Тогава за миг я обзе желание да се разбунтува — съвсем доскоро бе несравнимо по-високо в йерархията от тези полицаи и знаеше отлично как да ги постави на мястото им. Но после, докато седеше в лендроувъра и ги чакаше да се появят до вратата ѝ, се почувства принудена да си признае, че се е прецакала напълно.
Нямаше как да разиграе номера със „стари приятели“. Тук бяха извън територията на Брадфийлдската полиция. Тя беше на чужд терен. През годините бе имала няколко сблъсъка с полицията на Западен Йоркшър и след нито един от тези конфликти участниците не оставаха с добри чувства един към друг. Неведнъж Карол бе натривала носовете на тукашните полицаи, показвайки им грешките, а това не бе ѝ спечелило приятели или възможност за влияние.
Така че, когато полицаят почука по стъклото на прозореца и ѝ направи знак да излезе от колата, не ѝ бе останало нищо друго освен уморено примирение.