Шофьорът се обърна и я изгледа внимателно, опитвайки се да разбере дали тя не крои нещо.
— Ще бъдете арестувана. Не ви се полагат такива луксове като право да си разходите кучето.
Докато той казваше това, колегата му отвори вратата и надникна вътре.
— За каква разходка става дума? Чувам отвътре лай.
— Това е кучето ми, има нужда да излезе.
— Казах ѝ, че няма да ѝ свалим нашийника, след като ще я арестуваме — каза другият, разсмивайки се на собствената си глуповата шега.
Първият полицай не му обърна внимание и погледна Карол.
— Как реагира кучето на непознати? Дружелюбно ли е?
— Да. Много.
— Има ли повод?
Карол кимна, съзнавайки какво има предвид полицаят. В края на краищата той не беше лош човек, просто си вършеше работата. Лош късмет за нея.
— Виси до вратата. Отдясно. Ключът за вратата е на същата халка като ключовете от колата, държите ги в ръката си. Ще я пуснете ли?
— Анди! — възрази другият.
— Кучето не е направило нищо лошо, не е редно то да страда — Анди се отдръпна от колата и тръгна към някогашния хамбар, където Флаш сигурно подскачаше зад масивната дървена врата. Това, че ги видя да излизат и да изминават около стотина ярда из полето, беше последният случай, когато изпита облекчение.
После я арестуваха, изпълниха обичайната процедура в ареста на мрачния, хаотичен, но извънредно оживен участък на Халифакс и я заключиха в килията, за да чака втория тест. Бяха ѝ предложили да се обади по телефона, но тя предпочете да изчака и да се обади след теста. Беше се вкопчила в надеждата, че може да не ѝ се наложи да уведомява когото и да било за позорния край на тази вечер.
Беше предприела само един ход с надеждата да се спаси. Когато сержантът в ареста записваше данните ѝ, тя му отправи най-хубавата си смутена усмивка и каза:
— Ще ви бъда благодарна, ако уведомите Джон Франклин, че съм тук. Главен инспектор Франклин от криминалния отдел.
Сержантът я изгледа ядосано.
— Защо? Какво общо има арестът за шофиране в нетрезво състояние с криминалистите?
Карол задържа усмивката на лицето си.
— По принцип нищо. Но аз съм убедена, че той ще предпочете да научи това от вас, а не от служебните клюки.
Той я беше изгледал подозрително, но не бе казал нищо повече. Тя нямаше представа дали се е обадил на Франклин и дали, ако се е обадил, ще има някаква реакция на това обаждане. Но това беше единственото хвърляне на зара, което ѝ бе останало.
Тя изрита обувките с високи токове и закрачи напред-назад из малката килия, надявайки се, че физическата активност ще помогне на организма ѝ да преработи алкохола. Ако нещата се развиеха зле, щеше да се наложи да потърси помощ. Беше излязла от къщи само с телефона и ключовете си. Нямаше пари за такси, нямаше нито една карта. А пито едно такси от Халифакс нямаше да потегли с нея към някакво място из пустошта, преди тя да размаха парите в брой под носа на шофьора.
Можеше да се обади на Бронуен Скот, в Брадфийлд нямаше по-добър адвокат от нея — някогашна нейна противница, превърнала се отскоро в някакво подобие на съюзник. Но Бронуен беше прекалено прагматична, за да се домъкне чак дотук заради някакъв обикновен случай на арест за шофиране в нетрезво състояние. Защото за нарушението на Карол не съществуваше защита. Тя не беше станала неволна жертва на напитка с опиат в нея. Не беше бягала, за да спасява живота си или защото се е чувствала изложена на сериозна физическа заплаха. Не беше получила травма, нито пък страдаше от нещо, изискващо спешна намеса на медицинско лице. Нито една от нестабилните опори на възможна защита не можеше да бъде ползвана в нейния случай. Тя беше просто още една от многото жени на определена възраст, които пийват повече в събота вечер. Случаят не представляваше професионален интерес за Бронуен. А личните им отношения не бяха толкова близки, че да я накарат да дойде въпреки това.
Но Пола щеше да дойде, нямаше нещо, в което Карол би могла да бъде по-уверена. Сега, когато тя вече не беше шеф на Пола, двете бяха свободни да поддържат приятелски отношения. Самата Пола бе изтъкнала неотдавна това, когато изигра картата с приятелството. Но ако Карол се обадеше на Пола, и Елинор щеше да научи за станалото. А мисълта за срама, който щеше да изпита следващия път, когато срещнеше спокойния ѝ, изпълнен с разбиране поглед, беше непоносима. Понякога най-непоносима от всичко беше добротата.
Можеше да се обади на Джордж Никълъс, който беше прекалено много джентълмен, за да откаже да дойде. Но той също беше пил. Щеше да се наложи да прехвърли тази задача на Джаки — или, което би било още по-лошо, на шофьора на някой от гостите. Това би било унизително. А още по-неприятно бе това, че клюката незабавно щеше да се разнесе из долината. Всички щяха да знаят как се е изложила, напивайки се на богатата трапеза на Джордж. Щеше да има остри забележки за жените, които не носят на пиене и не знаят как да се държат, да се казва, че тя е истинско разочарование в сравнение с предишните собственици на къщата.