Преди да излезе от стаята на отдела, Тони беше проверил какво може да открие в Гугъл, ако напише „най-високи сгради в Брадфийлд“, и с благодарност прочете поместения в Уикипедия списък на сградите, подредени по височина и брой на етажите. И което беше още по-полезно, бяха поместени и годините, в които са били построени. В града имаше двайсет и шест сгради с тринайсет и повече етажи. Но само две от тях бяха съществували, когато Матю Мартин бе живял тук. Територията, из която се движеше Тони, беше във властта на вероятностите; мислеше, че за Матю изборът на сграда, която помни от детските си години, ще бъде символичен жест. А сега баща му беше потвърдил, че за него една от тези сгради има емоционална връзка с деня, когато семейният живот на родителите му е представлявал едно красиво обещание за бъдещето.
„Ексчейндж“ беше най-луксозният хотел в града. Сградата беше построена първоначално като борса15 за памучни тъкани, където богати мъже са залагали на вдигането и падането на цените на стоката, която в продължение на почти двеста години е била източник на богатства за собствениците на текстилните фабрики в Ланкашър. Над високия таван на борсовата зала се издигаха още дванайсет етажа, заети сега от офиси на фирми. При построяването си сградата е била една от най-високите в Северна Англия. Но в началото на Първата световна война била надмината от сградата на Кралската борса в Манчестър, и затворила врати през пролетта на 1915 година, когато станало ясно, че войната няма да свърши до Коледа. Десет години по-късно един съобразителен бизнесмен я купил за нищожна сума и се възползвал от евтината работна ръка по време на депресията, за да възстанови фасадата и да преустрои вътрешността като пищен, луксозен хотел.
Тони беше влизал два пъти в хотела. Един път на прежалено помпозната сватба на своя колега, която се омъжи за борсов агент от Чешър, и втори път на конференция, организирана от богата швейцарска фармацевтична компания. Според него интериорът беше потискащ и пораждаше притеснение, но може би целта беше да въздейства именно така на такива като него. Днес щеше да се наложи да пренебрегне ефекта на вътрешното обзавеждане и да се съсредоточи върху човека, когото бе дошъл да спасява. Почти не му мина през ум, че може да греши. Не би могъл да обясни защо е толкова сигурен в себе си. Но беше сигурен.
Когато наближи до хотела, той забави крачка и изви врат, за да погледне нагоре. Знаеше, че високите прозорци в основата на сградата създават оптическа измама, защото всъщност покриват два етажа. От Уикипедия бе научил, че хотелът има четиринайсет етажа. Това означаваше, че Мартин би трябвало да бъде някъде на втория, като се брои отгоре надолу. Трудно беше да се прецени дали горе, зад купичките и декоративните парапети, имаше някой. Тони присви очи и се вгледа по-внимателно, но не можа да забележи движение.
Мина покрай фасадата и зави зад единия ъгъл. „Ексчейндж“ заемаше едно цяло каре между четири улици, така че щеше да може да обиколи цялата сграда без проблеми. Мина на отсрещния тротоар, за да огледа по-добре, но пак не видя никого.
Но когато зави зад следващия ъгъл, Тони видя някаква фигура, очертаваща се високо над улицата. Той беше излязъл пред третия прозорец от края, и се беше облегнал на каменния парапет, който стигаше до кръста му. Тони почти не забави цинка и сведе поглед, за да не може Мартин да прецени, че е бил забелязан. Щом стигна до следващия ъгъл, спря и извади телефона си. Когато Карол отговори, той каза:
— Мисля, че го открих. Трябва да дойдете с Пола тук и да го арестувате, когато го сваля долу. А вероятно и да уредите да остана с него. Ще успеете ли?
— Занасяш се — каза невярващо Карол. После, примирено, допълни: — Не, не се занасяш. Къде си?
— Пред хотел „Ексчейндж“. Откъм Мидланд Стрийт. Виждам го на тринайсетия етаж, точно както предвидих.
— Тръгваме. Ще дойдем пред централния вход. Ще се видим там.
Тони продължи да върви, заобикаляйки, за да се върне към централния вход. Изгаряше от нетърпение да стигне до Матю Мартин, но знаеше, че ако се опита да го направи сам, това може да завърши катастрофално. Щеше да подплаши някоя камериерка или да стресне някой невинен гост на хотела, или да предизвика скандал. Полека-лека се учеше от опита си да овладява своята импулсивност, когато си имаше работа с хора, неспособни да разберат терапевтичните му амбиции. Беше рискувал вече веднъж, когато се обади на бащата на Мартин, а би било прекалено да се надява, че ще успее два пъти един след друг.