Най-сетне потеглиха в упорито мълчание. Когато стигнаха покрайнините на града, Тони каза:
— Ще трябва да ми показваш пътя. Не знам как достигна до вас от тази част на града.
— Оставаш на тази улица до моста Хебдън, после ще ти кажа къде да завиеш — за нея беше ново преживяване да пътува в кола, управлявана от Тони. По негласно споразумение досега винаги бе шофирала тя, независимо от това дали пътуваха по работа на полицията или не. В нейните очи Тони беше класически образец на лош шофьор. Лесно се разсейваше от присъствието на други участници в движението, да не говорим пък за собствените му мисли, натискаше колебливо спирачките, не беше уверен чие е предимството на кръстовищата и винаги караше с около четири мили под официално допустимата скорост, освен когато изцяло забравеше за съществуването ѝ. За щастие раздрънканото волво на Тони беше почти единственото превозно средство на пътя, така че щяха да ѝ бъдат спестени колебливите му опити за изпреварване по тесните пътища, по които предстоеше да минат.
— Казаха ли ти кога трябва да се явиш в съда?
— Сряда. Не си губят времето.
Той помълча за миг, после каза:
— Това е добре. Нямам никакъв ангажимент, който да не мога да отложа.
— Не е необходимо да присъстваш. Просто ми трябваше някой да ме откара до вкъщи, това е всичко.
Тя знаеше, че това прозвуча като неблагодарност, но трябваше да полага толкова голямо усилие, за да не се разплаче, че не смееше да предизвика прояви на доброта и съчувствие.
— Разбира се, че е необходимо. Някой трябва да те закара дотам и обратно до дома ти. Освен това не бива да шофираш преди изслушването ти в съда.
Вече нямаше крайпътни лампи и той се приведе напред, взирайки се в мрака.
— Напълно законно е да шофирам между днешния ден и изслушването — възрази тя, без да я е грижа дали не създава впечатление, че се цупи.
— В очите на магистратите ще изглежда по-добре, ако не шофираш.
Карол изсумтя присмехулно.
— Няма никакво значение дали те ме харесват или не. Чака ме отнемане на книжката за една година, глоба, ще ме прецакат със застраховката и ще имам криминално досие, и колкото и да се подмазвам, това няма да промени нищо.
— Може да повлияе на разликата между година и година и половина — каза той.
— Какво? Внезапно си станал експерт по присъдите за шофиране в нетрезво състояние?
Той не отговори.
Карол вдигна ръце, ядосана на себе си.
— Съжалявам, не исках да се заяждам. Благодарна съм, че направи това.
Той стисна устни, но продължи да мълчи.
— Знаеш ли, почти не мога да повярвам — каза тя в желанието си да запълни мълчанието. — Разстоянието от входната алея на Джордж Никълъс до моята къща е по-малко от три мили. Три мили по един път отникъде доникъде. И това ако не е лош късмет! Какъв ли е шансът да му се случи подобно нещо на човек?
— Тази вечер шансовете ти се изчерпаха, Карол — каза Тони.
— И това е, защото доста време вече залагаш на шанса си. По закона на вероятностите отдавна трябваше да ти се случи нещо от рода на това, което стана сега.
— Глупости, Тони. Това наистина са глупости. Познавам се, мога да преценя кога не е разумно да седна зад волана. Никога не шофирам, когато съм прекалила.
— Може да ти се струва, че не е опасно да шофираш, и въпреки това да си надхвърлила допустимата граница. Бъди честна. И двамата знаем, че през последните няколко години постоянно надхвърляш допустимата граница. И не говорим за някакъв единствен случай в събота вечер. Карол, това е сигналът да се опомниш.
— О, по дяволите! — избухна тя. — Това, че съм внимателен слушател, не ти дава право да изнасяш проповед.
— Това не е проповед, а намеса. Тази вечер стана причина да осъзная, че прекалено дълго съм си прехапвал езика, за да мълча. За мен вече стана непоносимо да гледам как се самоунищожаваш, Карол.
— Какво? Та аз почти не съм те виждала от месеци. Не може да се твърди, че изобщо си ме гледал да правя каквото и да било. При това аз не се самоунищожавам, опитвам се да се съвзема. И ако ти постъпваше като приятел, щеше да си наясно с това.
Отново се появиха улични светлини. Витрини и светофари. Карол се извъртя на седалката така, че да гледа през прозореца. Не искаше той да вижда лицето ѝ. Не искаше да прочете по него потвърждение на предположенията си.
— Знам — отвърна той. — Не се държах като приятел. Поддадох се на страха. Прекалено дълго се убеждавах, че ако ти кажа истината, може да те загубя завинаги. А не исках да поема такъв риск.
Тя почувства буца в гърлото си, сълзите заплашваха да пробият бронята ѝ.