На следващата улица вдясно, покрай заведението за риба и пържени картофи.
Тони зави от главния път и насочи колата между високи каменни редови къщи, чиито силуети тънеха в мрак с изключение на мътна светлина от стълбищно осветление или непрозрачен прозорец на баня тук-там. После излязоха извън града.
— Трябва да престанеш да пиеш, Карол. Така издигаш стена между себе си и нас, останалите, хората, които държат на теб, хората, които могат да те обичат, ако им дадеш поне малък шанс. Погледни се само. Ти си блестяща. Силна си, упорита си, красива си и си адски умна. А какво правиш с живота си? Изолира се. Използваш смъртта на Майкъл и Луси като извинение да се съсредоточиш върху своята любовна история с бялото вино и водката. И докъде те доведе това? До килията на ареста в една съботна вечер, заедно с други пияници, с наркоманите и непоправимо съсипаните хора.
— Не съм пияница! — извика тя. — Това, че обичам да си пийна, не ме превръща в пияница! Говориш съвсем неуместно.
— Не е така. Говоря уместно за първи път от много време насам. И този път няма да оставя нещата така — той спря на едно място, където пътят се разклоняваше. — Наляво или надясно?
— Наляво. После караш една миля по пътя и завиваш надясно. Всъщност не. Остави ме на ъгъла. Оттам до вкъщи е само около миля. Ще се прибера пеш.
Тони се изсмя иронично.
— С тези обувки? Очевидно присъствието ми ти е по-неприятно, отколкото предполагах. Ще те откарам до вкъщи, Карол. И ще остана да спя при теб.
— Какво? Как така ще оставаш да спиш при мен? Няма къде да спиш.
— Имам на разположение цял някогашен хамбар. Донесох си спалния чувал за в случай, че нямаш легло за гости.
— Не.
— Може ли да говорим за това, когато стигнем? Трябва да се съсредоточа.
— Няма за какво да говорим.
— Можеш да се преструваш, колкото си искаш, но знам, че не се чувстваш добре така. И не мога да пренебрегвам този факт повече. Независимо от това харесва ли ти или не, Карол, време е да вземеш живота си обратно от бутилката.
11.
Отново следене. Отново чакане. Отново въпросите дали това е онази, която му трябва. В идеалния случай би трябвало да види как изглежда отвътре домът ѝ, преди да вземе окончателно решение. Трябваха му от онези стълби с парапет със струговани колонки. Не можеш да обесиш човек от стълба, чийто парапет е плътна стена.
Нямаше нищо против да чака. Имаше предостатъчно неща, които занимаваха съзнанието му. Това убиване на времето му напомни момента, когато бе поставено началото на дълга към него, чието изплащане той изискваше сега. Беше неделя вечер. Баща му му беше обещал, че майка му ще се прибере тази вечер. Той се развълнува от новината, но бе достатъчно разумен да не го покаже. Напоследък животът се беше променил по начин, който вбесяваше баща му и озадачаваше него самия.
Всичко започна, когато майка му обяви, че ще замине на еднодневно пътуване на юг, до някакво място, наречено Грийнъм Комън. Той никога дотогава не беше чувал това име. Беше само на осем години; светът му достигаше до границите на Брадфийлд, където живееше семейството му, и на Торемолинос, където отиваха всяко лято с чартърен полет от летището на Брадфийлд, за да посветят една седмица на слънчеви изгаряния и обичайните за туристите в Испания стомашни разстройства. Беше чувал за Лондон, за Манчестър и Лийдс, но никога не ги беше виждал и имаше съвсем смътна представа за разстоянията до тези места. Очевидно Грийнъм Комън налагаше да се стане в шест сутринта, защото пътят дотам бил поне три часа с автобус. И пътуването явно беше само за жени.
Беше я питал какво е това Грийнъм Комън. Някакъв хотел ли? Или може би там има плаж? Майка му се разсмя и каза не, имало американски ядрени ракети и лагер на жени, които защитават мира и протестират срещу ракетите. Той не разбираше защо хората протестират срещу ракетите. Ракетите бяха нещо хубаво, защото с тях можеш да се отбраняваш, ако някой те нападне.
— Никой няма да ни напада — бе казала майка му.
— Сигурна си в това, така ли? Имаш лични гаранции от руснаците, а? — беше попитал предизвикателно баща му, но в гласа му се долавяше умора.
— Никой няма да използва ядрени оръжия, Пийт, не ставай глупав. Всички знаят какво би представлявала ядрената зима. Това би бил краят на живота — такъв, какъвто го познаваме. Ще се върнем към първобитно съществуване, само че по-лошо, отколкото е било преди, заради всевъзможни мутации.
— След като никой няма да ги използва, какъв е проблемът? Могат да бъдат тук, също както където и да било другаде.
— Като изключим всичко останало, присъствието им е доказателство, че за Америка този остров не е нищо повече от един гигантски плаващ самолетоносач.