На двайсет мили оттам, в покрайнините на Брадфийлд, Урсула Форман препрочиташе онова, което се надяваше да е окончателен вариант на ежемесечната и публикация в TellIt!, популярния новинарски сайт, за чието създаване бе помогнала преди две години. Тя зарови и двете си ръце в рижите си къдрици в опит да се ободри и да се съсредоточи. Докато четеше, гризеше несъзнателно ъгълчето на долната си устна и присвиваше очи, претегляйки думите.
Преди четири месеца беше написала материал за въздействието на лекомисления ежедневен сексизъм в сапунените сериали по телевизията върху младите момичета — според нея тонът беше въздържан и умерен.
Беше се стъписала от пороя от оскърбления, отключен от публикацията. Вълна от гняв и ненавист заливаше всички нейни публикации в социалните медии. Първоначално тя бе приела това с присмех, коментираше липсата на въображение, проявена от троловете. В отговор те започнаха да се стараят повече. Дотогава Урсула се бе придържала към общоприетото правило — не реагирай на троловете. Но ѝ беше трудно да запази мълчание пред такива грозни оскърбления. Следващата си публикация тя посвети на въпроса защо мъжете — беше убедена, че става дума почти изключително за мъже — хранят толкова крайно отрицателни чувства към жени, които изобщо не познават и чиито думи надали биха имали някакво пряко въздействие върху живота им.
Втората вълна на омразата беше дори по-лоша от първата. Урсула не се уплаши от атаките, но се стъписа малко, когато партньорите ѝ от сайта ѝ казаха да продължава с публикациите; злостните ѝ критици всъщност привличаха вниманието на много повече хора към сайта, което беше добре за бизнеса.
През следващия месец тя помести публикация за скрития страх, който подклажда обидите, които бе понесла, и неговото отражение върху живота на жените в по-общ план. По-слаб човек би се огънал пред потока гнусна помия, който беше вече ежедневие в онлайн съществуването ѝ. Но Урсула не отстъпваше. Единствената ѝ реакция на злобата беше молбата, която отправи към системния администратор на TellIt! да идентифицира най-изявените виновници с надеждата да могат да представят на полицията достатъчно доказателства, за да бъде повдигнато обвинение на тези страхливци.
Вратата на кабинета ѝ се отвори рязко и на прага застана едър мъж, облечен с тениска и карирани домашни панталони от мека тъкан. Той беше вдигнал две димящи порцеланови чаши високо във въздуха.
— Допи ми се горещ шоколад и реших да направя и на теб — каза Бил Форман, влизайки в стаята с учудващо лека походка за толкова набит мъж. — Сложих и по няколко капки ром. Реших, че имаш нужда от ободряване.
Урсула въздъхна доволно.
— Ти си моят герой. Мислех да изпратя това и да приключа за днес.
Бил ѝ подаде една от чашите и тя я обгърна с пръстите на двете си ръце, наслаждавайки се на топлината и на плътния аромат на шоколада и рома. Той се отпусна в едно кресло, покрито с излинял кретон, а Урсула се завъртя на офисния стол, за да застане с лице към него.
— Е, какво избра накрая?
Тъй като и той беше журналист, Бил знаеше колко често започнатият материал се отклонява от първоначалния замисъл.
— Тръгнах по една допирателна. Пиша за гениталното обрязване на жени. За това, че през последните години ние в Обединеното кралство сме научили повече за това и че трябва да създаваме сигурни убежища за жени, които да се осмеляват да проговорят, без да се страхуват от репресии.
Бил се усмихна.
— Много безобидна тема си избрала. Не е трудно да си представиш как ще се нахвърлят върху теб след тази публикация. Намерила си начин да вбесиш едновременно и мюсюлманите-фундаменталисти, и крайнодесните задници.
Урсула въздъхна.
— Потискащо е, нали? Много по-лесно беше да бъдем оптимисти по въпроса за равенството, когато не се налагаше да се сблъскваме ежедневно с неандерталци. Когато можеше да се повярва, че хората са започнали да се променят, защото мъжете са престанали да опипват секретарките край копирната машина.