Когато приключи с изнасилвача, вече беше време да се измъкне, за да се види с онези двама души, чиито блестящи способности ѝ бяха помогнали да стане такова ченге, каквото беше сега. Не каза на никого къде отива, само спомена, че трябва да се види с един човек по работа. Това нямаше да се понрави на Фийлдииг, но пък можеше само да зарадва Пола, като се има предвид какви чувства изпитваше към шефката си напоследък.
Когато влезе в хипстърското кафене близо до университета, където Тони ѝ бе предложил да се срещнат, тя се запита за миг дали не е сбъркал с мястото на срещата. Но всъщност изборът му беше напълно разбираем. Нито един от редовните посетители на заведението нямаше да има представа кои са те тримата; щяха да ги имат за някакви трима дъртаци, влезли тук по някакво недоразумение.
Пола видя веднага Карол и Тони, привели рамене над една ъглова маса в дъното на помещението. Дори от това разстояние се виждаше, че под очите на Тони има тъмни кръгове от умора, а лицето му е изпито.
Пола си взе едно кафе американо от бара и отиде при тях. Карол беше бледа, кожата ѝ беше загрубяла, на петна. Косата ѝ се нуждаеше от истинско подстригване при добър стилист, не някакъв местен стригач, чиито услуги тя явно ползваше. През седмиците, изминали от последния път, когато Пола я бе видяла, Карол сякаш се бе оттеглила още по-навътре в себе си. Но Пола беше решена да не показва своята загриженост за бившата си шефка.
— Радвам се да ви видя — каза тя бодро, докато се настаняваше на третия стол, питайки се какво предвиждат правилата за добро поведение по въпроса за коментарите на обвинение в шофиране в нетрезво състояние.
И ние се радваме да те видим — отвърна Тони.
— Благодаря, че се измъкна, за да се срещнем — обади се Карол.
Пола се усмихна.
— Откъде знаеш, че става дума за измъкване?
Карол сви рамене.
— Не ми се вярва, че главен инспектор Фийлдинг щеше да те пусне да излезеш, ако знаеше къде отиваш. Особено в светлината на най-новите клюки.
Пола се взираше в кафето си, сякаш можеше да прочете нещо интересно в чашата.
— Разбрах вече — каза тя. После се засрами от себе си, задето не прояви никакво съчувствие. Вдигна очи и се опита да вложи повече чувство в гласа си. — Гадна работа.
Карол си играеше с лъжичката.
— Бях над допустимата граница.
— Дори да е така. Няма ли начин това да се поправи? Бих могла да поговоря с главен инспектор Франклин, винаги съм се разбирала с него по-добре от теб…
Карол вдигна ръка.
— Няма смисъл. Джон Франклин няма приятелски чувства към мен, но дори да ги имаше, предполагам, че щеше да се постарае да ги пропъди. Той е почтено ченге, Пола — тя поклати примирено глава. — Бях на междуселски път, на миля от вкъщи, владеех и колата, и себе си, поради което случаят изглежда като лош късмет и ти се иска да кажеш, че не е справедливо, но ако трябва да бъда честна, нямам основания да възразявам.
Пола не можеше да не се възхити на почтеността на Карол. Съмняваше се, че би приела нещата така безропотно на нейно място.
— Изглежда направо като заговор — измърмори тя. — Но те разбирам. Все пак, може би мога да помогна с нещо? Имам предвид някаква практическа помощ. Когато ти…
— Когато ми отнемат шофьорската книжка? Благодаря, може и да се възползвам от предложението ти. Няма да ми е лесно, като се има предвид къде живея.
— Можеш временно да се преместиш отново в града — каза Тони. — По канала „Минстър“ винаги има лодки, които се дават под наем. Може отново да станем съседи.
Пола имаше чувството, че Карол чува това предложение за първи път. Той вероятно бе чакал да го направи в присъствието на трети човек, за да не избухне тя веднага.
— Да, как не — отвърна Карол. — Кучето ще е във възторг. В теснотията, блъсканицата и ограниченията, налагани от големия град. Не, благодаря. Бих предпочела да се примиря с неудобствата. Освен това не върша цялата тази работа по къщата, за да може после някой друг да се възползва от резултата.