Дали щеше да успее да се придържа към този избор беше големият въпрос, който дори нямаше намерение да си задава.
Докато чакаше лаптопа да се включи, Карол установи, че се е загледала в ръцете си — нещо, което не беше правила дълго време. Кожата им беше суха и загрубяла, ноктите — нащърбени и неравни там, където се бяха чупили и тя направо ги бе отгризвала, вместо да ги пили, както щеше да направи навремето. Обърна ги, за да види дланите, и заоглежда със смесица от гордост и учудване мазолите и белезите — тя можеше да свърже произхода на всеки от тях с някоя точка на къщата. Не беше вече такава, каквато е била някога — във всяко отношение. Но дали щеше да успее да се върне към предишните си умения? Това беше най-важният въпрос.
Стейси несъмнено беше кралицата на търсенето в интернет. Но през годините и Карол беше научила някой и друг номер. Съществуваше един усет отвъд алгоритмите, и когато ставаше дума за ровене в интернет за онези следи, водещи до толкова обичаните от детективите съвпадения, тя беше на мнение, че се справя прилично.
Започна с основната тема — случаи на атаки на тролове в интернет. За секунди се появиха обезпокоително голям брой резултати — около половин милион. Това, че толкова нещо бе писано по въпроса, че толкова много хора са посегнали към клавиатурата, за да изразят протеста си, беше едновременно тревожно и потискащо. Карол се порови в няколко статии от вестници, блогове и академични изследвания, и колкото повече четеше, толкова повече се разгаряше гневът ѝ. Най-често жертвите бяха жени и момичета. Въпреки че в списъка имаше и уязвими момчета и млади мъже, явлението беше като че ли дело най-вече на женомразци.
Учудващо често, когато някой от виновниците биваше идентифициран, реакцията му беше стъписване, а отчаяно настояване, че не е имал предвид нищо сериозно. Наричаха писанията си „закачки“. Оправдаваха се с пиене, дрога или депресия. Майките, сестрите и приятелките им (когато ги имаха) се обявяваха в тяхна защита, твърдяха, че те всъщност не са такива, че жертвите не е трябвало да проявяват такава свръхчувствителност, че всичко е било просто шега.
— Сериозно ли го говорят? — каза на глас Карол. — Ако кажеш на една жена, че се надяваш някой черньо да изнасили малкото ѝ дете, това е смешно, така ли?
А когато жените се възпротивяха на онова, което се случваше, те просто привличаха нова порция обиди, заплахи и презрение. В такова отблъскващо тресавище беше трудно да се прецени с какво Кейт Ролинс и Джазмин Бъртън се отличаваха от другите. Карол продължаваше, чувствайки се омърсена дори само от четенето на всичко това.
След време ѝ хрумна, че е подхванала въпроса от погрешната страна. Анализираше причината, а трябваше да огледа отблизо ефекта. Онова, с което Кейт и Джазмин се отличаваха, не беше фактът, че са били обект на атаки от страна на тралове, а че в крайна сметка са загинали.
Затова тя стесни филтъра на търсенето и го започна от друга гледна точка. Кои от жените, тормозени онлайн, са се озовали в моргата? И при това търсене се появиха тревожно количество резултати. Но повечето случаи, открити от Карол, нямаха нищо общо с характеристиките на двете жени, събудили интереса на Тони. Самоубийствата на тийнейджърки смазани от оскърбления, бяха трагични, но не бяха последвани от шумно и предизвикателно поведение на хората, които ги бяха нападаш. Същото важеше и за жените, които бяха имали психични проблеми, преда да станат обект на атаките на безлики тролове.
Търсенето ѝ приличаше на дълъг път, но в края му Карол успя да открие нещо, което сякаш би могла да впише с известно усилие в обхвата на техния интерес. Дейзи Мортън беше работила като учителка на непълен работен ден и като градски съветник в Брадфийлд.
— Съвсем в наша територия — измърмори Карол. Дейзи беше поела яростна атака по отношение на бащите, които отказваха да помагат за отглеждането на децата си.
„Не говоря само за бащите, които изчезват след развода и правят всичко възможно, за да избегнат задълженията си“, бе казала Дейзи. „Имам предвид и онези симпатични мъже от средната класа, които никога не предлагат да сменят жена си, тръгвайки си по-рано от работа, за да отделят повече време на децата си. Които с радост дават четиридесет хиляди за нова кола, но не биха прекарали с децата си и четиридесет минути. Които са на мнение, че гледането на децата е женска работа, за да могат те да отидат в кръчмата. Именно тези безотговорни бащи носят вината за безотговорните си синове, които не уважават жените, защото никога не са виждали прояви на уважение към жена.“